Носеше калкана в голям черен найлонов чувал. Даде го на сервитьора и му поръча да го изчистят.

     – Половината оставете във фризера. – Сервитьорът кимна и завлачи найлона.

     – Не влачи торбата – ще я скъсаш!

     – Тежка е – оправда се. Сервитьорът бе възрастен. – Този калкан е огромен.

     Да, голям беше.

     – Остави на мен!

     Замъкна го в кухнята и остави рибата направо върху алпаката до мивката. Тялото беше студено и се хлъзгаше. Извика готвача. Поговориха.

     – Съжалявам – оправда се възрастният келнер, когато риболовецът излезе. – Вече може би е време...

     – Време е за една чорба! – намигна му весело и го потупа по рамото.

     Морето беше бурно. Заведението, скътано под огромните скали на високия хълм, работеше и през зимата. Построено на завет между ниски виещи се дървета и храсти, то беше подпалвано няколко пъти – кога умишлено, кога от тлеещи въглени в пещта, в която печаха миди. По-нагоре бяха малките дървени къщички на рибарите.

     – Пак е паднала къщата на Верен – съобщи келнерът, внимателно остави димящата рибена чорба пред риболовеца и му подаде лъжицата.

     – Донеси лимон!

     Риболовецът отърколи няколко пъти напред и назад лимона върху масата, като го натискаше силно с дланта си. После го разряза с ножа, който висеше на колана му. Изстиска го в чорбата и засърба шумно.

     Когато се нахрани, извика възрастния сервитьор да му плати.

     – Верен се удави. – Каза го, сякаш съобщаваше новина. Отброи точно лев и осемдесет. Сервитьорът не ги взе. – Преди половин година. Защо му е къщата?

     – За нищо. Горе, на небето, няма къщи.

     – Ти откъде знаеш?

     – Така съм чувал.

     – Никой не се е върнал оттам да го потвърди.

     Възрастният кимна и понечи да се отдалечи.

     – Утре ще си направим купон. Ще похапнем калкан.

     – Не, няма да е утре.

     – Защо? – Риболовецът беше настойчив и изглежда имаше повод да почерпи.

     – Утре стават точно шест месеца. Не бива да празнуваме точно утре. Аз не вярвам, че Верен се е удавил.

     Риболовецът беше видял празната му лодка с очите си. Беше на около две мили от брега. Вълните бяха ниски, полегати, но много остри. Нямаше как да е успял да доплува до сушата при това време. Духаше направо надолу, после настрани, бесен беше вятърът.

     – Защото не намерихме трупа ли? Рибите са го изяли сигурно.

     Старецът помълча. Погледна към парите на масата и се чудеше дали са за него. Бавно изговори:

     – Къщата на Верен е паднала отново. Ако се върне, няма къде да се прибере. Трябва да я оправим.

     Взе парите и ги прибра в портфейла си. После се отдалечи.

     Риболовецът знаеше, че старата дървена къща е поддала. Тя беше построена калпаво. Тук склонът беше прекалено стръмен, валеше рядко, но само да капне малко и рехавата почва се будеше, сякаш това и чакаше – тръваше надолу към брега, бавно, тихо и подмолно. Свлачището пак се беше размърдало.

     Беседката бе паднала върху огнището, а северната стена на хижата се беше напукала като от огън. Вътре, на завет от вятъра, бяха празнували много пъти. Удавникът обичаше да пие вино. Неговото вино беше сухо като стафида и кисело. Никой не знаеше откъде го намира. Рибарите рядко имаха пари. Но Верен все черпеше.

     – Ти не може да се казваш така – често недоумяваше риболовецът. – Това е име на куче, не на човек.

     – Така е – съгласяваше се неохотно Верен. – Това не е човешко име.

     Повече не повдигаха темата. Съгласието беше достатъчно.

     Но винаги ставаше дума за това. Почти при всяко запиване. „Верен не е човешко име.” – „Да, това име прилича на кучешко.” И после започваха да говорят за друго.

     Много обичаше калкан. Но никога не успяваше да улови. Верен не беше добър риболовец. Беше добър плувец. Казваха, че бил роден по тези места. Всички останали бяха пришълци. Повечето от тях просто искаха да се махнат от местата си – откъдето са дошли, и да умрат на спокойствие. Затова имаха повече късмет в лова, бяха напълно отчаяни и спокойни.

     На другата сутрин докара дъските на стотина метра от къщата на Верен. Беше влажно и талпите едва се държаха една за друга в багажника на отворения джип. Беше ги пристегнал с двойна тел, такава намери. Пътят се беше изронил от дъжда през нощта и колата не можеше да стигне до къщата. Трябваше да мъкне дървата на ръце. Имаше въжета, може би щеше да успее и сам. Ако не стане, ще извика за помощ. Все някой трябва да е тук.

     Влезе в бараката. Видя, че Верен е оставил дрехите си върху стола до масата. Той нямаше други дрехи.

     – Да, той наистина скоро ще се върне – каза си риболовецът. „Сигурно е отишъл да поплува. Това, което видях, трябва да е било друга лодка. Само приличаше на неговата. Верен не може да се удави толкова лесно.”

     И после си помисли, че Верен ще се зарадва да види, че къщата му си е на мястото, същата си е и по-спретната дори. Когато се върне от плуването, ще е гладен. И ще се учуди, че има калкан на масата в кръчмата. Пържен. И още толкова – във фризера. Ще се зарадва, няма как. Ще реши, че няма смисъл вече да плува толкова дълго. И сам. Ще донесе виното. Ще бъде хубаво.