Влюбих се! Хлътнах по него. Той, поетче някакво, измислено. Как стават тия работи, четеш нещо и си мислиш, че за теб е писано. До вчера бих се изсмяла на подобно твърдение. Виртуална любов. Ха! Че тя е само за ученичките. А съм вече на трийсет и шест.
  Познатите ми твърдят, че съм със златно сърце, но всъщност съм леко луда. Малко хора го знаят. Крия истината и от себе си. Все едно и аз не знам. Може и заради това да не намирам точното си място в този свят. Къде ли не го търсех. Но глупостта да опитам да се намеря във виртуала, беше най-голямата. Аз, уж за забавление, прекрачих там, в света на Интернет, та го открих тоя. Измисления. И като всяка илюзия без стойност, хубава.
  Край него бъкано от фенки. И аз фен му се писах. Барабар Петко с мъжете. Той на всички се усмихва, с всички любезен. Изпросих си и аз усмивка. Такава - две точици и скобка. Уж нищо, знаци някакви, а ми хареса. В реал не получавам и толкова.
  И от там започна всичко. От усмивката му. Боже, как ми се усмихна само.

  Дали заради шарената ми рокличка, дали заради загара, с който толкова се гордея, или е заради елегантните обувки с нисък ток? Глупости! Откъде ще ги знае тия неща? А той сякаш ги знаеше. 

  И се запалих. Не толкова да го чета. Да не е Яворов! Но да ровя в написаното и във всяка строфа послание до себе си да откривам, там беше тръпката.

  Не ме интересуваше, че посланията на поетите са за всички.
  Това трябваше само за мен да е.
  И се усетих. Ревнувам от другите, на които се усмихва. Ревността е гадно нещо. Промъква се като пепелянка и изсмуква душицата ми, покой не ми дава.
  Една нощ го сънувах. Язди жребец, аз - самодива. Голяма луна, щурци пеят. И му се отдадох. В съня си. Събудих се вир-вода и осъзнах, че го искам.
  Исках го.
  Нежността, събирана в душата ми с годините, исках да му дам.
  На него. Самотния ездач. Самодивския си сън исках. Заживях с тази мисъл. Беше ме обсебила.
  И се реших. Написах му. И за съня, и за чувствата си.
  Като отсечена се почувствах, когато ме отряза.

  "Щом преливаш от нежност, раздай я. Сигурен съм, че около теб има кой да я желае. Аз не съм твоят човек."

  Това ми написа.
  Сетне разбрах, бил женен щастливо, от двайсет и пет години.  
  Пламнах, запали се в мен зъл огън. Любовта ми се превърна в омраза. Към него и към самата себе си. Не бях в състояние да мисля трезво. Откачих. Държах се като глупава гимназистка.
  Дебнех замаяна да се появи в сайта, направих си няколко акаунта, пишех му с различни имена, бързо ме усещаше. И беше непреклонен. Не знам как се удържа да не публикува открито обясненията ми. Да се изгаври. Знаех, че ги пази. От коректност ли, не искаше да си цапа ръцете ли. Или не му се занимаваше с мен.
  Или просто наистина беше поет. И душата му не позволяваше да ме омаскарява пред всички.
  Изгарям от желания, смесени с ненавист.
  Безумна, пиша двусмислени текстове, разчитайки, че той ще ги види. Усмихвах се на всички, но не бяха за тях усмивките ми. Висях пред компютъра, денонощно.
  Луда ли съм наистина?
  Скапана от взиране в монитора, съм заспала. И ми се стори, че заваля. Трябва да затворя прозорците. И станах да го направя. Нощта бе прогонила и звездите от небето. Дъждът се усилваше.
  На паркинга отпред работеше на празен ход автомобил. Сигурно са влюбени, целуват се за лека нощ. Завидях им. Така съм заспала.
  И уж съм в сън, някакъв, а виждам, че посред нощ от оная кола излизат мъже. Двама. Не са били влюбени. Облечени са в черно, като сенки. Движат се тихо, предпазливо. Като крадци! И уж са до колата, в дома си ги виждам.
  Изтръпнала съм. Те са с маски. Отминават ме. Продължават към следващата стая.
  Господи! Не!
  Отиват към детската! Не! Мили Боже, не! Не детето ми, не!
  Искам да изкрещя, но без глас съм.
  Искам да стана, като от бетон излята съм.
  Сраснала съм се с пода.
  Не мога да мръдна!
  Всичко в мен е огромна топка страх. И пулс. Пулсът се катери в слепоочията ми, бумти главата ми, ще избие, ще избухне в кърваво-червено, ще се разлетя на късчета.
  Опитвам се да мисля, празна съм. Задушавам се. Въздухът сякаш е от стъкло, не навлиза в дробовете ми.
  Ясно виждам крачките им към детската. Не! Моля ви, не детето!
  Пред очите ми тъмнее, стаята се завъртва, литва. Припаднала съм.

  Колко съм лежала, не знам. Събудих се от гласчето му:
  - Мамо, мамо! Стига спа. Обеща да ходим в зоологическата...
  Господи! Благодаря ти!
  Прегръщам го. Жив и здрав! С най-голямата нежност, която мога да притежавам. Майчинската! Осъзнавам, че всичката е само за него. Синът ми!
  Проклети сънища! Проклет Интернет! Проклинам глупостта да кача снимките ни там.
  Ще се махна от шибаното пространство. Ще влизам само в кулинарни сайтове. Там поне няма поети, които да чета. И няма да ровя в ненаписаните думи, търсеща послания.
  Ето го пред мен. Посланието на живота ми! Смисълът ми!
  Синът ми!

 * * *