ВРАБЧЕ

     Трябва да спортувам. Налага се на тия години. Сърцето, това-онова, пък и друти неща.

     Поотеснял ми е анцугът. Аз не харесвам тези, новите анцузи, дето приличат на фитил. Тесни са долу. Обичам онези, които приличат на генералска униформа – широки, с три ревера отстрани, наръфани, генералски. Те показват, че може и по-бавно да ходиш, понеже така е по-спортменско.

     Ама няма как. Легнах, облякох тая змийска кожа върху себе си, като клин ми седеше, овърколих тоя голям задник и вече съм готов за спорт. Не знаех, че трябва така да изглеждаш, та да спортуваш.

     - Приличаш на гей – съобщи жена ми. Тя правеше нещо с косата си. Тя винаги прави нещо с косата си. Аз после изхвърлям остатъка от нейния бизнес. Да не казвам колко каналин има вкъщи. Така отхождам щастието.

     Красива е. Казвам:

     - Какво си направила със себе си?

     Бялата хавлия така й отива. Косата й е напълно черна, като онова, дето го изхвърлям всяка седмица от водопровода. Струвало си е. Красотата иска жертви. И друго иска. Ето какво:

     - Дай петдесет лева, че си забравих някъде дебитната карта.

     Това не беше отговор. Дадох, каквото можах. Но аз имам повече за даване. Харесвам жена си, мамка й. Всъщност майка й – не.

     - Може ли да те прегърна? В смисъл да правиме секс?

     Бях изчерпателен. Тя ме погледна.

     - Не сега. Не виждаш ли, че съм заета.

     Не схвана смисъла. Отидох в тоалетната. Аз обичам там да стоя. Чета Достоевски.  Отскоро нося очила. С очила май по-лошо чета. Буквите ми изглеждат огромни, по-големи от това, което съдържат думите, които те образуват.

     Наложи се пак да обувам този чорапогащник. Това изобщо не може да е дреха, камо ли анцуг. Какви ги правят днеска тия неща? Безобразие. По-добре жартиери да дават за спорт.

    - Аз ще спортувам! – казах високо, за да се заявя. Ако не стане сутринта, може да пусне довечера.

     - Действай! Ще се видим ли утре?

     Защо да е утре?

     - Защо не сега? Или след малко? Аз съм готов!

     Тя ме погледна. Доближи се, настръхнах. Ухаеше вълшебно.

     - Ти си готов за спорт. Аз за друго съм готова.

     Хм. Лоша работа. Нищо. Ще дойде мачка за погачка. Излизам. Даже врътвам ключа на вратата два пъти, та да се знае, че съм ядосан.

     Навън пеят птички. Зелено е. Едно врабче е умряло пред входа. Странно е, те не ходят по плочките, нали са хвъркати. Някой трябва да го е убил. Човчицата му е отворена. Трябва да взема лопатата, имам в мазето голяма лопата за зимата, и метла с висока дръжка си имам, само че жена ми не лети с нея, защото се страхува от дървени вещи. Не за друго.

     Трябва да се върна вкъщи. Нямам ключ към мазето. Нали отивам за спорт. Не ми трябват ключове. А врабчето е мъртво, пред входа е, трябва да се погрижа.

     Отключвам ключалката, врътвам два пъти ключа. Пак съм ядосан.

     Докато отида до кухнята, там беше ключа от мазето, чух всичко. Жена ми говори високо. Дори с мъже. С този говореше прекалено високо, чак телефонът пищеше. Не знаех, че обича така да го прави. Така се възбудих. Значи й трябвали двама.

     Взех ключа от мазето, тя дори не усети. Аз обичам жена си. Има хубава коса. И друго по нея е хубаво. Онова, което не мога да имам.

     В мазето имаше мишки. Прогоних ги. Взех лопатата, взех и метла. И погледнах в тъмното. Там имаше кирка.

     И до днеска е там това врабче. Отвънка, на двора, пред входа, направих му гроб.  Аз съм му паметник.