ВРАТА

Стоеше до вратата и нито влизаше, нито излизаше. Като магаре на мост.

- Айде, майко, вече се съмва, поне да полегнеш малко, събудихме хората, петелът кугурига без време – говореше синът й.

- Остави ме на мира!

Възрастната жена стоеше в рамката на вратата и гледаше тревожно навън. Развиделяваше се. Гълъб гукаше. Беше пролет.

- Поне се завий с това – подаде й една дрипа. – Ще настинеш.

Тя блъсна ръката му:

- Ти не го усещаш, сине. Но то иде. Вече е тук.

- Кое е то, майко? Само за това говориш. Омръзна ми да стоя до тебе и да ти казвам, че никой няма да дойде. Нито татко, нито никой друг.

- Не говоря за бащата ти. Той е мъртъв.

- Да, кой тогава?

- Ако баща ти беше жив, то никога нямаше да дойде.

- Пак започваш. Няма ли край това? Дойдох да те видя, а ти ми правиш истерии някакви. Знаеш, че след няколко часа си тръгвам.

- Непременно трябва да си тръгнеш, сине! Непременно!

Бавно идеше пролетта, тихо, страхуваше се още. По високия хълм отсреща пробляскваше сняг. Но белотата му вече мека беше, като пяна – рядка и слаба.

Отиде до кокошарника. Там отдавна нямаше кокошки, петлите на съседите вдигаха врява. Тарабите бяха още здрави, само два-три пръта стояха накриво, лалугери май ги бяха разместили.

Обади се по джиесема на жена си. „Майка ми е пощуряла – каза. – Не е за първи път. – Но сега е различно. Не. Този път ме пъди. Да си ходя иска. Има храна в хладилника, да. Тя почти не се храни. Стои на вратата – чака ли някой, пази ли нещо – нищо не схващам. Лошото щяло да дойде... Откъде да знам? Виж какво, аз все пак трябва да тръгна след час или два. Изобщо не схващам. Обади се, нали имаш познати лекари. Обясни им.“

„Още сега ще му звънна – отговори жена му. – Не се безпокой. Докторът, ти май го познаваш, ще я закара. Ще поръча линейка. Аз ще платя.“

„Не, не бързай толкова, къде ще я караш? Тя не може сега да пътува. И къде да пътува? Може би някакви хапчета, лекарство й трябва най-вероятно.“

„Ти нали днес си на конференция? Аз ще прескоча да я видя.“

Затвори телефона. И лъжата иска уважение, той знаеше, че жена му никога няма да посети това място, то бе вън от нейната юрисдикция.

- Нахрани ли стоката? – попита го майка му. Най-сетне се беше отлепила от вратата, но още се крепеше с нея.

- Коя стока, майко?

- Кокошките, прасето, нахрани ли? Баща ти сутрин това първо правеше. После сядаше да си прави попара.

- Ние вече нямаме стока, отдавна нямаме.

Съжали я. Тя гледаше тревожно. Ръцете й бяха филизи на изсъхнало лозе – сухи, но жилави, здрави и някак отчаяни. Вкопчени здраво в дървото на касата, те бяха частица от къщата.

- Който няма стока, не е стока – каза старицата. – Като жена ти.

- Остави сега жена ми, майко. – Омръзна му. Нека си стои там в края на краищата. Тази врата е край. Или начало. За нея вероятно е нещо повече от това. Стои като в рамка, като в некролог. Щом се инати, нека там си стои.

Запали колата. Ама че хладно. Чистачките стържат предното стъкло, а навън джанката вече пече своите пуканки. На кого ли му пука.

- Довиждане, мамо! – извика. И затвори стъклото. Студено.

- Сбогом, сине. – Тя не го каза, помисли го.

Трудно изскубна пръстите си от вратата, отиде до долапа, взе стария хляб, този, дето беше от няколко дни. Хубавият хляб не се вмирисва бъро. Отчупи четвърт от него, затътри се, отключи дървената заключалка на кокошарника и натроши наедро. „Нямало стока. Няма, защото стоката иска стопанин. Тя не е стока за всеки. И ти щеше деца да имаш, сине, ако беше стопанин. Закъде бързаш сега? Бива ли да оставиш стопанството?“

Все някоя птица щеше да хапне това. Ще клювне.

Затвори внимателно. Ако дойдат кокошки, да не избягат.

Мързелив котарак стоеше точно до входа на къщата. Каза му:

- Ти си като мене – ни напред, ни назад. Така е най-добре. Да си останеме тука на входа – за едни това ще е вход, за други е изход. – Тя го помилва. Той се оплези.

Мразеше тази котка, мъжът й я мразеше повече. Сама беше дошла отнякъде и кой знае защо тук си остана. Преди време й даваха обелки от салам, това ядеше. Сега нищо не й даваше, но тя пак тук си стои. Може би беше спомен или пък е призрак, от тези, които живеят в селата или в парламента: от теб се хранят, но без да го усетиш.

Оправи леглото. Цяла нощ не бе спала. Нека да знае сина й. Не бива така. Нека трупа милиони, нека има жени, нека лош да е, и престъпник дори, но дете трябва да има. Иначе съвсем не бива. Петдесет вече направи. Колко лазарника му трябват, та да влезе или да излезе в живота? То това, неговото, живот ли е? Всеки път с някакви там... Уж ходи, уж ще се женят, после не ставало, друг път пък... кой знае какво.

А лошото иде. Тя го усеща. Ако имаше внук, той до нея сега щеше да е. Ще си играе с котката, може дори да я гали. Тя, котката, мрази хората и затова всички я обичат, политик е. Но не е виждала внуче. Ако в двора тичаше внуче, котката щеше да обича хората. И в кокошарника щеше да има яйца. И петел. Не лалугери.

Градината искаше права лопата, кюрек. Де да беше мъжът й, той докрая се бореше за тази земя. Наесен хвърляше тор, ама не прясна, да не изгори пръстта отгоре. Далече оставяше да изсъхне торта от прасето, а кокошинките...

За какво ли си мисли това. Лошо иде. Я виж, остаряла е джанката, а още ще ражда, каква е напъпила. И жените бяха навремето точно такива. Любовта беше плод, не упражнение.

Няма време да готви. Имаше стари картофи, вече прокарали, трябваше някой да ги засее, през лятото да ги напръска срещу бръмбари, от ония, чуждите, май колорадски им викат, после да видиш какво е домашен картоф. С него отхрани сина си, нали беше злояден, все на храната се мръщеше. Ако не беше без време умрял, баща му щеше родител да е на още дечица. И в беднотия се раждат деца. В богатство се раждат пороци, осиновяват ги като колорадски бръмбари, стига да снасят пари.

Всичко си има, само дано сколаса да сготви. Наля вода, сложи на печката тендежера. Може да дойде или да се върне, мъж е, гладен ще е. Два-три картофа, керевиз от мазето, малко сланина, солчица, стар лук и какво още й трябва на супата, той така я обича. Остана и две четвърти хляб, ще си сдроби. А, да, обича и чесън. Трябва да има.

Излезе да види в мазето. И погледна, видя.

Колата бръмчи срещу нея, платено забързана. Лошото иде с линейка. Санитари в нея седят. Водата остана да ври върху печката.

Не разбра дали долу има чесън.

Бързо стана. Зашемети се.

Само усещаше.

Те делово я завързаха, в болницата ще я закарат, да оздравее.

Тя го усещаше, ала друго чакаше там – на вратата.

Тя беше врата.

Там остана, а те, в бяло и смахнати, прибраха някаква баба побъркана.

Не взеха вратата, тя остана отворена.