Ланселот вървеше бавно, навел глава и без да бърза за никъде, косите му се спускаха от двете ѝ страни и криеха лицето му от улицата. Не поглеждаше към онези, с които се разминаваше, дори не забелязваше хората, които някога бяха моделите му – тогава обичаше да ги разглежда и вникваше в живота им, понякога улавяше цвета на мислите им и умееше на всеки да слага като опашка някаква житейска история, на която бяха в началото или в краят ѝ. Често разглеждаше следобедната тълпа от непознати, нужни му бяха чуждите животи, за да има набор от образи и после рисуваше лицата от улицата, такива, каквито ги е видял по своя си начин,
А сега нямаше нужда от тях – реалността бе уродливо изкривена и таланта в него отказваше да я изобразява точно в този ѝ вид.
- Внимавай! – избута го забързан здравеняк. – А си ме докоснал пак с мръсното си тяло, ха съм ти праснал един в муцуната!
Ланселот се извини и залепи гръб за стената на сградата, давайки път на здравеняка. Онзи го изгледа гневно, погнусен от допира ...