Ланселот вървеше бавно, навел глава и без да бърза за никъде, косите му се спускаха от двете ѝ страни и криеха лицето му от улицата. Не поглеждаше към онези, с които се разминаваше, дори не забелязваше хората, които някога бяха моделите му – тогава обичаше да ги разглежда и вникваше в живота им, понякога улавяше цвета на мислите им и умееше на всеки да слага като опашка някаква житейска история, на която бяха в началото или в краят ѝ. Често разглеждаше следобедната тълпа от непознати, нужни му бяха чуждите животи, за да има набор от образи и после рисуваше лицата от улицата, такива, каквито ги е видял по своя си начин,  

        А сега нямаше нужда от тях – реалността бе уродливо изкривена и таланта в него отказваше да я изобразява точно в този ѝ вид.

         - Внимавай! – избута го забързан здравеняк. – А си ме докоснал пак с мръсното си тяло, ха съм ти праснал един в муцуната!

         Ланселот се извини и залепи гръб за стената на сградата, давайки път на здравеняка. Онзи го изгледа гневно, погнусен от допира им, поспря се и за една бройка да изпълни заканата си, но видя страха в очите на Ланселот и се захили хъркащо, останал толкова доволен от ужаса, предизвикан от силата му.

         Облиза устни, също като звяр, пред примрялата жертва – добре че не беше гладен и се задоволи само да го уплаши с вида си. Обичаше да предизвиква страха в другите и го правеше често, понякога просто така, само за да им напомни кой е силният на деня.

         Мощен автомобил рязко спря и с едно последно изръмжаване към свилият се Ланселот, мъжагата скочи в него и се вля в ревящия поток от себеподобни, понесли се като бесни хали под небето, за да блъскат и да смачкват по-слабите.

         Житейски закон бе, че слабите са обречени да бъдат храна за силните и Ланселот примирен живееше с тази мисъл - да е възможна жертвата на всеки излязъл на лов, макар този път да му се размина.

         Продължи обиколката си, мислейки за картината на тавана си, чакаща го от седмици да посегне към нея и която едва ли щеше да започне някога – не можеше да купи нужните бои, но това беше извинението му, Ланселот просто нямаше какво да нарисува. Мислите и душата му бяха празни, голотата на платното го гледаше с пустотата си и отразяваше вътрешния му свят. Художника също я гледаше ден след ден, но с все по-гладните си очи и болезнено свит стомах, разбрал че гладът бързо успя да  надвие дарбата му. Преди години, когато всичко бе различно, не би повярвал, че нуждата на тялото може да надделее над таланта му – тогава от душата му бликаха фонтани от багри, които ръцете му неуморно рисуваха и платната оживяваха, красиви и неповторими. А днес Ланселот просто беше гладен.

         Цветовете вече не го хранеха, сетивата му нямаха нужда от сливане на нюанси върху платното, а искаха да усетят мириса, допира и плътността на каквата и да е храна. Това го промени – пропаднал от своя връх, той се оказа на място, където живееше в студ и лишения. Понякога се питаше: – Защо? И сам си отговаряше: – Защото така е трябвало да се случи...

         Казват, че времето тече винаги в едно и също състояние, но хората го определяха  на преди и сега. От неговото преди си спомняше все по-рядко хубави моменти, защото ежедневието ги сдъвкваше и изплюваше с отвращение накъм забравата. Закрепен за крайчеца на живота, Ланселот усещаше как нишките, придържащи го все още към него, се късат една по една и скоро ще трябва да се пусне и да полети надолу, към бездната, от която чуваше как все по-сластно примляскване в очакване на поредната хапка от жива плът.

         И пак ще бъде жертвата, настигната от по-гладен и от него звяр.

        * * * * *

       Стигна до крайната точка на разходката си по алеята край реката, пресичаща  града, седна на ръба на стената, която придържаше коритото ѝ, провеси крака към водите, носещи се бавно и величествено, тъмни и криещи тайни на дъното си. Полъхът на реката бе с хладното отражение на есенното небе. Погледна към облаците - косите му се отляха назад и снопче лъчи проби сивото и докосна бледото му лице, Ланселот затвори очи и пое топлата милувка, спомни за здравеняка и се замисли:

         За това как сънят на злите се превърна в реалност и можеха да правят каквото си поискат с присъща за злобата им лекота. За тях този свят е рай - нали са свободни да живеят в него по техните си правила и желания. А жертвите им го наричаха просто ежедневие в ада. Онзи можеше да го удари, след това да продължи по пътя си и никой нямаше да го упрекне, че е смачкал тази хлебарка с вид на скитник, която се е осмелила да препречи пътя му и да го докосне. И живота щеше да си продължи така, както реката пред него си течеше равномерно по своя път.

         На улицата го биеха често, просто ей така, само защото съществуваше – веднъж се защити и някак си успя да задържи нападателите си, но дошлите правозаконници го обвиниха, че всъщност той е нападнал трима невинни граждани, при това съвсем млади, което е било много подло от негова страна. Ланселот се възпротиви, че имено те се опитаха да го оберат и пребият, понечи да си тръгне възмутен, но отнесе няколко тежки удара и от закона – обвиниха го в нападение и съпротива при арест. Тогава опозна и света зад дебелите стени и прозорците с решетки. Не му хареса.

         След този случай, осъзна, че старият му свят е бил сън и вече се намира в друг или пък просто се е събудил в правилната и единствена реалност, в която цветовете на художника се изгубваха един за друг, топеше се и таланта му да улавя и пресъздава видяното. Сега всичко бе покрито от черно и сиво, нашарили душата му със сенчестите си щрихи, само тук-там окървавени след поредния сблъсък с някоя от глутниците, обикалящи из улиците.

         Ланселот не се отказа от разходките си до реката – не знаеше защо, може би като някакво отстояване на спомена за миналото, а заради това, че гладът на тялото се понасяше по-леко ако го разсее с движението на реката, успокояваше го и помагаше да забрави, че там е града, в който се е родил и творил някога, сега виещ насреща му с грозен глас и налагащ го с коравите си пестници.

         Постоя така миг, два, три – слънчевите лъчи го докоснаха за последно и облаците отново се сгъстиха и той си тръгна. Не усещаше и слънцето като онази зареждаща душата му енергия от светлина, просто се стопляше от няколкото изпросени от есента лъчи преди да се прибере в  студените обятия на тавана си. Връщаше се винаги преди залез, че по тъмно улиците ставаха още по-опасни и мрака пускаше от подземията гладни и настървени вълчета, обикалящи улиците в търсене на беззащитни и лесни за разкъсване жертви.

         Мина покрай изоставената автобусна спирка. Тук от години не се спираше, ползваха я онези, които дори нямаха и студен таван и се надяваха на малко защита от потрошените страни на навеса. Ланселот чу шум и видя свитотото тяло, загърнато в нещо накъсвано и навързвано десетки пъти - от вързопа се надигна лице и го погледна с молба, в която разпозна гладът. После очите се превърнаха в огледала и отразиха спрелият да се огледа в тях и го накараха да си спомни за тяхното другото време и попадна насред видение от съхранен в съзнанието му сън:

         Някога лицето е било красиво. В друг свят, в друго време. Там цветовете падаха като дъги над покривите и нямаше безцветни улици. Усмихваше се. Не бягаше от взривове и нападения на полудели хора, а двамата, преплели ръце, едновремено рисуваха и творяха музика от докосванията на клавишите, които се разстилаха до хоризонта.

         Мигът отмина, Ланселот отново се озова в сумрака на града и посивелите му жители ги подминаваха без да ги забелязват, а той отново нямаше нито една краска от палитрата, която току що държеше в онзи друг свят. Очите на непознатата останаха в мислите му, изпод дрипите бяха изпълзели пръстите ѝ - дълги, тънки, чувствителни, останали протегнати за помощ към него. Ланселот не можеше да ѝ я даде, не и тук, където дамгата на слабият, когото всички бият.

         Къде съм, сънувам или се опитвам да се оправдая, че все още живея? – наведе отново глава и побърза да остави зад себе си останките на спирката. Нощта почти бе дошла.

         А дали всъщност не се намираше там, в онова изгубено цветно минало, и сънуваше чрез нейните очи точно тази сива реалност, където законът се превърна в беззаконие и доброто е просто наивно понятие, в което глутниците утоляваха страстта си, докато убиваха слабите в сенките...

          * * * * *

     Тавана му бе тясно помещение със старо сгъваемо легло, олющена масичка, разклатен стол, който рядко използваше, малка баня с къркорещи денонощно тръби, като в най-широката част на стаята беше поставил статива. Имаше уродлива метална печка, останала кой знае от коя епоха на човешкия възход, все пак даваща малко топлина, стига да успееше да намери с какво да я разпали. Обичайно дремеше студена, също като камъните отвън.

         В ъгъла се намираше и онази ниша, където картините му се настискаха една в друга, обърнати с гръб към него, напоследък Ланселот не можеше да търпи крясъците на цветовете им. Всички бяха незавършени, криеше ги от себе си, защото му приличаха на лица с наполовина съдрана кожа – оцъклени, озъбени, хилещи се противно към неспособния да ги дорисува художник.

         И си спомни очите на онази непозната, дошла тук бягаща от ужаса, а попаднала в следващия кръг от личния си ад. Забиха се в мислите му, задълбаха кладенци, дълбоки като пробойни на потъващ кораб и неочаквано изворът бликна:

         Ланселот получи завършено видение, което можеше да нарисува още сега.

         Застана пред голото платно, усетил, че ще успее да създаде цял образ и поиска да наслои с цветове платното, но нямаше нито един – тубите бяха изцедени до една, палитрата ненужно захвърлена под леглото.

         Празнотата на платното го гледаше от статива, а той го гледаше безмълвно. Мълчаха си от много дни, мълчаха и в нощите, когато, все така впили погледите си в този безмълвен двубой, бяха насред арената на безполезността си един за друг.

         Художника вече искаше да проговори както някога – за реката, за движението ѝ, за непознатата и за всичко друго, което досега премълчаваше. Платното просто чакаше ръката, която да нарисува нещо по него.

         Едно болезнено присвиване го подсети, че е гладен, много, много гладен. Днес не намери нищо с което да умилостиви драскането на нокти по стените на стомаха си и те навярно вече кървяха и скоро ще бъдат разкъсани. Няколкото познати, от които обичайно просеше пари в такива гладни дни, този път бяха категорични:

         - Намери си работа, Ланс, или най-после нарисувай нещо, което да продадеш... – и отказаха да му дадат обичайната си милостиня, която получаваше заради таланта, който все още помнеха, че има...

         Който някога имах – поправи ги мислено Ланселот и се свелече на студения под.

         Гладът ли смаза онова, което те мислеха, че все още носи в душата си? Искаше да им каже, че без своята вътрешна палитра не може да сътвори нищо. Искаше да им каже, че душата му е вече обкована с ръждиви пирони и раните ѝ гноят в ежедневието. Искаше да им каже, че очите му са пълни с олово и не виждат както преди живота в цветове. А не им го казваше. Не обвиняваше никой от тях, сам пропадна в бездната, после сам изпълзя обратно и позволи да изгуби таланта си сред сивотата. А и бяха прави – ако завърши поне една от картините си, някой от тях навярно ще я купи и тогава ще се нахрани, но до днес така и не можа да завърши нито едно от наредените в нишата платна.

         Почувства, че е време да изпълни съвета им, но нямаше никакви бои, а без тях не можеше да рисува. За момент дори се усъмни дали все още може да рисува – ами ако дарбата му го е напуснала завинаги? Лишенията умеят да прогонват всички излишни способности, оставяйки единствено най-първичните, с които оцеляваше до сега.

         - Трябва да я нарисувам! – каза си, усетил отново магическия прилив и горенето в ръцете.

         В съзнанието му онази непозната, имаща живот по-тежък и от неговия, протягаше ръце в тъмнината и Ланселот осъзна, че не му трябваха никакви цветове, отвън преобладаваше само един и той лесно можеше да се сдобие с него.

         Времето спря, космосът замръзна – а след това озарението, че всъщност можеше да се промени, го изпълни от първият атом до последната молекула и художника знаеше какво да прави:

         Не трябва да търси загубеното си минало, а да се започне да се храни с настоящето. И той имаше зъби, и той можеше да вие, и той можеше да разкъсва.

         Бавно припълзя и докопа незавършените си картини. Изтощените му ръце, с мъка успяха да начупят рамките и да намачкат платната, сетне ги напъха в голия търбух на печката – тъпка ги с непозната досега наслада, че ще унищожи нещо родено да бъде красиво.

         Драсна клечка от кибрита и я поднесе към останките.

         Всичко свърши за по-малко от десетина минути – толкова можаха да погорят платната, боите по тях и дървените им рамки, които в друго време биха живели столетия.

         Светът отвън беше черен и той щеше да му предложи мрак в картината си.

     Ланселот изчака огъня да угасне загледан към бялото поле насреща. Когато се увери, че сместа в печката е изстинала, бръкна в пастта ѝ и зарови пръсти в пепелта.

         Беше като да извадиш сърцето на умряла звезда – някога най-ярката на небосвода, а сега просто изтляла. Събра го в шепата си и го остави в малка кутия до статива, в която отцеди няколко капки вода.

      С начернени пръсти, започна да нанася саждени щрихи, които свърза в изображение на онази реалност, която виеше страховито отвън, но сега вече не го плашеше.

         Рисуваше с някогашната лекота и неусетно започна да ръмжи.