Държа го в ръцете си. И докато вървя, го поглеждам. Уж не стискам много, ала ми се струва, че на всеки пет минути увяхва все повече. А до там има още поне тридесет минути. Поне.

     Забързвам.

     Това цвете не го знам какво е. Изкопах го от градината на баба. Тя, когато вече не можеше да ходи, все ме питаше:

     – Скопа ли цветята? А, Владко?

     Мълчах гузно. Естествено, че не.

     – Рофкаво ли е около тех? А? Кажи?

     Кимах лъжливо. Тя се успокояваше.

     – А така. Да дишат милите.

     Не беше рохкаво. Обаче като веднъж излъжеш и видиш, че лъжата ти е хванала дикиш, се чувстваш гузно. Шамаросан от това и от благия поглед на баба, изкопавах пръстта около цветятата с двойно усилие и със зъбатата част на мотичката, така е най-трудно; внимавах да не изкореня онова под тях, дето им даваше сила;  с тези две метални остриета правех чудеса, всички грудки и семена ми благодаряха. Така поне си въобразявах. Колко му е на подрастващ юноша да се почувства добре сред луковици, досущ политик в парламента. После поливах с лейката.

     И бързах да се похваля.

     – Цветята не са били никога така добре, бабе!

     – Сигурно е така, ама да можех... – пъшкаше. Искаше да види. И вдигаше юргана без причина, сякаш аха да стане. Нямаше как.

     Не можеше ни да стане, нито да се оплаче. Дядо ми все стоеше край нея. Четеше приказки на Николай Райнов и се взираше в картинките. Баба лежеше неподвижна в леглото от някакава болест. И се разпореждаше. Вечер гледахме празното око на сив развален телевизор опера с дантелка върху него и слушахме инкя. Предимно народни песни звучаха от него. В осем – моето време за лягане, това устройство на стената пиукаше осем пъти. Отчетливо, делово, дори предупредително. И дядо сверяваше часовника. Той все изоставаше. Скришом се надявах един ден радиото да сверява времето си с будилника ни – щях да имам поне пет минути повече безсънен живот. Ако го умножите, ще се разбере, че съм бил прав.

     Във всеки случай мразех целината. Тя миришеше зле и никога не се съгласих с баба, че има смисъл от това растение. Унищожавах го методично с меча, дето си го издялках от изгнилата върба; обаче то пак поникваше в най-мрачното място зад къщата, където бях сигурен, че живеят вещици с вид на керевиз. Това беше най-силното доказателство, че лошото има много животи. Защо иначе, когато унищожавах със същата страст примерно чушките, те не поникваха отново? А не давам други примери, защото ще стане ясно каква е стихията ми.

     Тъкмо стана време да вечеряме, а дядо:

     – Ти, кутраг, разкопа ли лехата?

     – Стига бе! – крещях. – Аман! Писна ми от тия китки!

     Тях носех сега. Когато се изпотяваше лявата ми ръка, премествах ги в дясната. През юли така правех и със свещите. Баба вярваше в нещо си свое, все се кръстосваше, страх я беше от онзи отгоре, комуто се кланяше. През ден ме пращаше в черквата.

     – Оди, Владко, три свещи да земеш. Нà ти пари. Джоба нали ти заших?

     Заши го, бабо. Обаче как да ти кажа? Може би ще ги загубя все пак... Обичам вафли.

     Не няма. Не бива. Една вафла струва три свещи. Ако се върна с вафла, ще стане тъжно. Никой няма да ми се скара. Но ще усетя немощтта в очите. И безмълвието на душата. Вафлата ще е изядена наполовина, остатъкът да служи като доказателство, че джобът не е виновен.

     Ала онова, което вместо вафлата струваше – недокоснато щеше да бъде, непримолено, неизпято. Нямаше нови шест стотинки баба. Нейният джоб отдавна беше продупчен. Само вярата не позволяваше животът ѝ да изтече оттам.

     Затова бързах смирено, гладно и съсредоточено. Когато джобът ти е здрав, всичко е наред. Можеш дори да тичаш без страх, че стотинките ще се изхлузят.

     Хубаво, ама горещо. Отецът веднъж ме попита, докато небрежно прибираше стотинките, като да са трохи от мушамата на дървена маса:

     – Ти, момче, имаш ли име?

     – Разбира се! – рекох. Не възнамерявах да му го казвам, защото според мен трябваше да ми даде свещите без пари. Старците вкъщи едва свързваха двата края. А тоя ми взе шестте стотинки и ги сложи в някакъв таен джоб на тъмното си расо. При това – с удоволствие. Въобразявах си, че хората в такива учреждения не бива да изпитват радост при вида на пари. Скришом се надявах неговото провиснало облекло да е скъсано като моя джоб преди баба да го зашие, та да паднат върху пода паричките и да си ги взема обратно.

     – Как се казваш, момче? – попита ме благосклонно, почти щедро. Имаше брада.

     Казах му. Не знам защо го направих без пари.

     А той:

     – Твоят имен ден е благословен. Точно този месец е. И да знаеш, че от киевския княз е дошло...

     Глупости наговори. Никога не съм имал ден. Нито дядо ми. На него съм кръстен. Родени без час, човеците нямат нито имен, нито рожден ден. Кефи ме, че дядо винаги ме нарича котрак или кутраг, не му разбирах напълно обръщението измежду редките зъби. Нещо като мъжка котка звучеше, но не котарак. Нещо владетелско, силно, древно и в същото време – синовно и топло. Владимир.

     Дядо умееше да обича безмълвно. Баба не можеше без думи да мрази. Мълчеше само когато мъжът ѝ се хранеше. Така си спомням поне. Каква беше причината – и до днес не знам. И не го разбирам напълно.

     Сега, всъщност днес, когато и както цветята увяхват в ръцете ми, така и тогава, през онзи юли, тънките лоести свещи се размекваха. Попът ги беше увил в хартия, ала горещината ги топеше в ръцете ми. Бързах, баба много искаше тези свещи прави и здрави за своето си нещо там, до стената, на което се молеше в леглото. Тичах...

     Никога не ми омръзна да си спомням това. Не че човек има избор, когато спомените тичат като вятър срещу него: какво да направи – да ги заобиколи не бива, да ги забрави съвсем не е възможно. Снишава се, за да не го понесат със себе си в отвъдното на своята реалност.

     Баба знаеше, че има леха с цветя.

     А дядо – че тази леха е за нея.

     Цветето в ръцете ми е от там. Но ми се искаше живо да го занеса. Да види баба, че лехата е жива още, а дядо – че се грижа. Да съзрат невярното, за да повярват в надеждата си. Да се успокоят.

     Тридесет минути са като тридесет лета. Просто трябва да побързам. Иначе ще ги пропусна. Юли, горещо е.

     Цветятата бързо увяхват, като лоени свещи в ръцете на някой котрак или кутраг.

     Това в ръцете ми е бабино. Цвете без име. А всичко красиво на цветя се кръщава.

     И като свещ се топи.