Държа го в ръцете си. И докато вървя, го поглеждам. Уж не стискам много, ала ми се струва, че на всеки пет минути увяхва все повече. А до там има още поне тридесет минути. Поне.
Забързвам.
Това цвете не го знам какво е. Изкопах го от градината на баба. Тя, когато вече не можеше да ходи, все ме питаше:
– Скопа ли цветята? А, Владко?
Мълчах гузно. Естествено, че не.
– Рофкаво ли е около тех? А? Кажи?
Кимах лъжливо. Тя се успокояваше.
– А така. Да дишат милите.
Не беше рохкаво. Обаче като веднъж излъжеш и видиш, че лъжата ти е хванала дикиш, се чувстваш гузно. Шамаросан от това и от благия поглед на баба, изкопавах пръстта около цветятата с двойно усилие и със зъбатата част на мотичката, така е най-трудно; внимавах да не изкореня онова под тях, дето им даваше сила; с тези две метални остриета правех чудеса, всички грудки и семена ми благодаряха. Така поне си въобразявах. Колко му е на подрастващ юноша да се почувства добре сред луковици, досущ политик в парламента. После поливах с лейката ...