Въздействие от ада (2-ра част)
Ужаси
***
По-късно реших да сляза при родителите ми и да им споделя за обажданията. Долу майка готвеше кавърма и стаята ухаеше апетитно, а на дивана татко четеше вестник.
- Добър вечер – майка се усмихна с леко пресилена усмивка.
- Здравейте – отговорих бодро.
- Баща ти го пуснаха и вече няма да го закачат – каза тя. Татко допълни:
- Вече не съм заподозрян - след което продължи да чете вестника.
Бях радостен, че татко е свободен и че вече не е заподозрян - това бе малка утеха в този печален период. Но все още не можех да им кажа какво се случи преди малко. Нямах си идея какви думи да изрека, за да прозвучи по-правдоподобно и в същото време по-меко. Не можех просто да им изрека: „Майко, татко, Иво ми на два пъти ми се обаждаше по телефона.”, най-малкото защото биха се притеснили сериозно за психическото ми състояние.
А ако е търсел и тях? Тогава със сигурност щяха да ми повярват.
- Крис, нещо тревожи ли те? – попита майка, гледайки ме в очите.
- Да – отвърнах. – Вчера и днес някой ме търсеше по телефона.
- Кой?! – татко вдигна глава от вестника.
- Незнам. На повикването пишеше Иво.
- Кой Иво?
- Брат ми. Повикванията бяха от неговия номер. След това, когато си проверих телефона, бяха изчезнали.
- Чакай, чакай – майка дойде при мен, – искаш да кажеш, че някой те е търсел от номера на Иво?
- Точно така.
Татко остави вестника, стана от дивана и каза:
- Я си дай телефона.
Аз го извадих от джоба на панталона го включих. Двамата се надвесиха над мен.
- Ето, Иво! – възкликна майка.
- Не, не. Вчера, когато той се обади за пръв път, аз влязох в стаята му и набрах номера ми от неговия телефон.
- Набрал си твоя номер от неговия телефон? – не разбра татко.
- Ох, да. Исках да проверя откъде е повикването… - тук се обърках и спрях. Без да обръщам глава към тях, чувствах строгите им погледи. За около минута настъпи такова мълчание, че чувах как птиците пеят отвън. Майка първа заговори:
- Ти си вземал неговия телефон и си набирал твоя номер. Защо?
- Няма значение. Оставете – усещах, че няма да мога да им обясня.
- Кой те е търсил от неговия номер? – добави татко.
- Незнам. Всъщност, няма значение – аз излязох от стаята и тичешком хукнах по стълбите, към моята стая, към моето лично пространство. Хвърлих се на леглото. Отново ми идваше да заплача, чувствах се безсилен.
Няколко минути по-късно майка дойде.
- Виж, вечерята е готова, когато искаш слез долу.
- Не ми се яде сега – отговорих й без да се обръщам към нея, като продължавах да лежа и да гледам белия таван.
- Слушай. Трябва да приемем истината, че Иво вече го няма. Така ще ни бъде по-леко. Ти си малък и на теб ти е най-трудно, но повярвай ми…
- Знам че вече го няма и че никога няма да дойде! – извиках, прекъсвайки монолога й – Одеве казах, че вчера и днес някой ме търсеше от номера да Иво.
- Добре, само се успокой.
- Този някой ми говореше, че не е бил убит от човек.
- Какво?
- Че не е бил убит от човек. Да, това ми говореше онзи с номера на Иво. И гласът му бе на Иво. Но вие никога няма да ми повярвате.
- Чуй ме, Крис. Това може да е внушение. Сега е тежък период за теб и…
- Не е внушение, по дяволите! – изкрещях и ударих с юмрук по леглото, като в другия момент съжалих за това свое действие. Сетне извърнах глава и видях, че татко също е в стаята. Продължих с по-мек тон:
- Оставете ме, моля ви. След малко ще сляза да ям. Сега искам просто да остана сам.
- Добре, Крис. Ще те чакаме долу.
Няколко минути по-късно станах и пуснах компютъра. По Фейсбук имах две покани за приятелство - от Милчо и от Милена. Милчо ми писа веднага след като приех поканата, пита ме как съм, как се справяме. Когато ми зададе въпроса дали се е разбрало кой е извършителят, аз му отвърнах, че не, но реших да му разкажа за двете повиквания от номера на Иво. Незнайно защо чувствах, че тези мои братовчеди ще ми повярват.
- Това наистина е много интересно - каза той.
Сетне му споделих за разпита в полицейския участък, за привикването татко като заподозрян и за това, че брат му на баща ми е убит по абсолютно същия начин, на абсолютно същото място, преди четиридесет години.
- Вярваш ли в свръхестественото? – изненадващо попита Милчо.
- Ами незнам. Обичам филмите и книгите на ужасите, но не съм преживял нищо свръхестествено, за да вярвам. Освен може би тези обаждания… ако могат да се нарекат свръхестествени – написах му аз.
- Преди две години и няколко месеца, когато ни казаха от болницата, че дядо е умрял, аз сякаш го зърнах няколко минути по-късно, на снимка в един вестник. Поне така ми се стори. Веднага след това осъзнах, че това е мъж, който изобщо не прилича на дядо. Много странно, нали? – сподели той
- Може би е било внушение. Бил си разстроен от смъртта му и за кратко съзнанието ти се е объркало.
- Първоначално и аз така си помислих. Но когато след време върнах лентата се сетих, че при първия поглед излъчването на онзи мъж беше същото като на дядо. При следващото поглеждане излъчването се беше изгубило. Може да не ми вярваш, но и до днес съм сигурен, че душата на дядо ми се яви посредством онази снимка от вестника.
- Но това какво общо има с двете странни обаждания?
- Това, че душата на Иво може да е около теб и да иска да ти каже нещо.
- По телефона? Посредством неговия номер?
- А защо не? Но това е само предположение от моя страна, Кристияне. Възможно е нещата да са съвсем други.
След това сменихме темата, като накрая той ме покани на гости за лятото. Отвърнах му, че трябва да питам майка и татко, но с удоволствие бих им гостувал за известно време. Накрая си казахме „Лека нощ”.
Сетне набрах телефона на следователката Полина Йосифова. Усещах, че тя също би ме разбрала, без да ми дава глупави съвети, че ми е нужен психолог.
- Ало – познах приятния й глас.
- Здравейте, госпожо Йосифова, аз съм Кристиян. Днес бях при вас на разпит.
- О, Крис, здравей. Да не се е случило нещо?
Без да бързам, със сравнително спокоен глас, й разказах за двете обаждания, както и за току-що проведения разговор с Милчо и предположението му, че се касае за нещо свръхестествено. След като ме изслуша без да ме прекъсва, тя попита:
- Защо днес не ми каза за първото обаждане?
- Беше ме страх да не си помислите, че е работа на баща ми.
- Ох, Крис – усмихнато каза тя – нямаше да му навреди със сигурност. Но ти мислиш ли наистина, че душата на брат ти се опитва да се свърже с теб и да ти съобщи нещо?
- Незнам. Бих искал да е така, повярвайте ми.
- Но за да наречем едно събитие „свръхестествено”, трябва преди това да сме отхвърлили абсолютно всички реални обяснения, колкото и някои от тях да изглеждат абсурдни. Нали разбираш какво искам да ти кажа?
- Разбирам – отговорих. Нежният й глас ми действаше доста успокоително.
- От друга страна, двете напълно идентични събития, станали през четиридесет години, в съчетание с обажданията и „гласът на брат ти” както го нарече, ме навеждат на мисълта, че имаме изключително труден за разгадаване случай. Думите „не ме уби човек” потвърждават това мое предположение. Няма други подобни убийства в района, а четиридесет години са твърде много време. Не че е невъзможно да са дело на едно и също лице, но е странно някой убиец да чака четиридесет години, за да повтори деянието си.
- Така е – казах аз, отпускайки се на стола. Сякаш и следователката вярваше в свръхестественото.
- Извинявай, поувлякох се в приказки. Но искам да реша този случай.
- А ако този, който ми се обажда, не е Иво?
- Това е по-вероятната хипотеза. Ако не е Иво, може да е убиецът. Но може и да не е. Лошото е, че не знаем нито кой е, нито какви са мотивите му да говори такива приказки. Но как този ти се е обадил от телефона на брат ти, който е бил в другата стая? И как точно тези обаждания са се изтрили от „историята” на телефона ти? Никой, дори и служителите на мобилните оператори, не може да върши такива операции.
- И аз така предполагам - отвърнах замислено.
- Слушай Крис. В стаята на брат ти има ли отворени прозорци?
- Ами… да. Имаше отворен прозорец – спомних си как вчера вятърът разклати полилея и затвори вратата на стаята. – Мислите ли, че някой се е промъкнал отвън?
- Възможно е и това. Крис, искаш ли утре да дойдеш в участъка след училище?
- Утре е събота и не съм на училище. Така че мога да дойда по всяко време.
- О да, вярно. Тогава утре ще те чакам.
- Да кажа ли на майка и татко?
- Мисля че е редно да им кажеш – завърши тя и затвори телефона.
Разговорът с Милчо и (най-вече) със следователката възвърна донякъде увереността, че не съм сам в преживяванията си и малко по-късно слязох долу да вечерям. Майка и татко бяха отишли в спалнята, но бяха оставили няколко филийки хляб, чиния с кавърма и тава със зелена салата. Майка беше оставила бележка с типичния си красив почерк: „Когато вечеряш, измий чинията и остави тавата със салатата в хладилника”. Аз започнах да се храня.
По едно време вратата се отвори тихо и се подаде главата на майка ми.
- С кой говори толкова късно? – запита тя.
Незнайно защо предпочетох да не споделям за разговора със следователката и рекох:
- С Милчо. Момчето, което дойде на погребението.
- А, приятелчета ли сте вече? – майка се засмя.
- Те ме поканиха да им гостувам през лятото.
- Ами, можем да го измислим. Когато вечеряш измий чинията, а салатата сложи в хладилника – тя повтори написаното в бележката, след което дойде при мен и ме целуна по лицето. – Аз ще лягам.
- Лека нощ, мамо. И съжалявам за преди малко – завърших и й се усмихнах в отговор на нейната усмивка.
- Лека нощ, Крис – тя затвори вратата.
След като отново се качих горе и легнах, сънят дълго време не ме спохождаше. Въртях се в леглото, мислейки за Иво, за обажданията му и за разговорите с Милчо и следователката. Наистина ли Иво може да е жив? Или поне душата му? Ах, колко исках да е така. Бих дарил голяма част от живота ми още веднъж да го видя.
Желанието ми до известна степен се сбъдна, защото го сънувах – за пръв път, откакто бе умрял.
Двамата бяхме на село и разглеждахме снимки под меките слънчеви лъщи. Всъщност, къщата бе съвсем друга, както и околността, но аз някак си знаех, че това е нашето село Прешево. Иво изглеждаше като ангел – с искрена, лъчезарна усмивка и с ореол светлина около него. Всичко беше много меко и приказно, сякаш внезапно се бях пренесъл в най-ранното ми детство. Снимките бяха черно бели, но не можех да видя съдържанието им. Знаех само, че са от много стари времена.
След малко околността започна да потъмнява, а лицето на Иво да се изменя. В лявата част на главата му се появи дупка, от която започна да изтича мозък, дясното му око изчезна и на негово място се появи кървава вдлъбнатина, от която се показа парче тел, а кожата на лицето му потъмня.
Аз опитах да изкрещя, но от гърлото ми излезе само отчаяно хъркане.
- Не ме уби човек… Крис… не ме уби човек… Крис - повтаряше той. Гласът му бе сипкав и измъчен - като в телефонното обаждане.
Отнякъде се появи позната мелодия, която се смесваше с гласа на мъртвия ми брат. Мелодията ставаше все по-силна и все по-обладаваща.
Събудих се задъхан и с обилна пот на челото. Мелодията идваше от телефона, който лежеше на нощното шкафче. Изправих се и го взех.
Отново ме търсеше Иво!
В този момент всичко сякаш започна да се върти пред очите ми – и прозорците, откъм които идваше слабата външна светлина на уличните лампи, и таванът с изгасналия полилей, и стените, и екранът на телефона, в който се бях вторачил. Имах чувството, че скоро ще повърна, или ще припадна.
Музиката не спираше, а името Иво червенееше на фона на зеления като прясно окосена морава екран.
Със сетни усилия на волята приех повикването и допрях телефона до ухото. Нямах сили да кажа „ало”. Но гласът – онзи същия глас като от съня и от миналото обаждане, сипкав и измъчен, наподобяващ гласа на Иво – отново проговори:
- В дълбокото минало… на село… бараката… в дълбокото минало… на село… бараката…
Седях като вдървен в полутъмната стая, а сетивата ми сякаш бяха парализирани.
- …дълбокото минало… на село… бараката… - ехтеше гласът. А прозорците, стените и таванът продължаваха да се въртят.
Исках да му говоря, да го питам „Иво, наистина ли си ти?”, или „Иво, жив ли си?”, но не можех да обеля и дума. Седях на леглото като препариран и безмълвно слушах тирадата от думи на стенещия глас. По някое време осъзнах, че не чувам нищо по телефона, а екранът на апарата е изгасен. Включих го и видях, че нямаше разговор с абонат на име „Иво”. Дали наистина това бе халюцинация или приумица на съзнанието ми?
До сутринта се въртях неспокойно, със затворени очи, завит презглава. Не помня дали пак съм заспивал, но когато махнах одеялото видях, че отвън небето е по-светло, но сиво на цвят и множество дъждовни капки чукаха по прозорците. В такова време лошите мисли удвояваха силата си.
Отдолу се чуваха тропания, което означаваше, че или майка, или татко, или и двамата са в кухнята. Станах, обух чехлите и слязох долу.
- Много рано – усмихна се татко.
- Не ми се спеше.
- С майка ти решихме днес да отидем до една пещера, на тридесетина километра от тук. Ходил съм като дете, но много малко хора я знаят.
- Навън вали силно. Не може ли друг ден? – опонирах.
- И тримата имаме нужда да излезем и да се разсеем – обади се и майка ми.
И наистина, една такава разходка, въпреки лошото време, би ни се отразила чудесно. Но не можех, а и не исках да пропусна срещата със следователката. Защото имах да й разказвам още неща.
- Вече обещах на Косьо да излезем. Отидете само вие - излъгах.
- Добре – те се спогледаха за миг, след което татко кимна на майка, сочейки с глава външната врата. Тя доволно разпери ръце. Това бяха техните безмълвни знаци, с които той я пита дали иска да го направи, а тя му отговаря, че иска. Беше прекрасно да виждам, че родителите ми малко по малко възвръщат старите си навици от преди убийството на Иво.
Те тръгнаха към десет, веднага след като закусихме. Навън дъждът бе намалял, но наоколо се бе спуснала мъгла. Беше рано за срещата, а и не исках да излизам из града, затова се качих в стаята ми и пуснах компютъра. Сега видях, че и Милена ми е писала; благодареше ми, че съм приел поканата й за приятелство. Аз също й благодарих, че ми е пратила покана, но не писах нищо повече, тъй като незнаех дали брат й е споделил за разговора ни вчера.
В десет и половина тръгнах към участъка и пристигнах в единадесет без десет. Униформеният на вратата не беше същия от онзи ден и ме спря, но когато му казах, че имам уговорка със следовател Полина Йосифова, ме пусна.
Младата жена ме чакаше пред бюрото си. Косата й беше пусната и сега тя изглеждаше още по-красива. Когато ме видя, ми се усмихна с прелестната си усмивка и ме покани да седна на същия стол, на който седях миналия път. Стаята ухаеше на хубав парфюм.
- Благодаря ти, че дойде – звънливо рече тя.
Аз й кимнах с усмивка. След това тя ме подкани да й споделя всичко и аз започнах да разказвам – отначало за първите позвънявания от номера на Иво, за които й казах вчера по телефона, сетне за съня снощи и последвалото обаждане. Стараех се да не изпускам подробности, макар някои фрагменти от съня да ми се губеха. Полина ме изслуша търпеливо, без да ме прекъсва, след което въздъхна и каза:
- Първо, версията за влизане през прозореца навярно ще отпадне. Стаята ти е на втория етаж, откъм пътя, и ако някой е посмял да се е покатери до горе, сто процента ще бъде видян. Трябва да разгледаме предположението за намеса на служител от мобилен оператор, което също е малко вероятно. Остава всичко да е резултат от внушение.
- Не е внушение. Сигурен съм.
- Виж Крис, наистина вярвам на всяка твоя дума. Лошото е, че това никак няма да ни помогне в разследването. Казваш, че тези повиквания изчезват от списъка на телефона веднага след края на разговора. Сутринта говорих със служител на мобилния оператор и му дадох задача да провери за обаждания към твоя номер и от номера на брат ти. Преди около час служителят ме потърси и ми заяви, че освен обаждане от номер, който идентифицирахме като номера на майка ти, не е имало други повиквания, нито от и към твоя номер, нито от и към номера на брат ти.
- Значи би трябвало да се потвърждава казаното от онзи глас, че не човек е убил брат ми – вече не се притеснявах да използвам толкова гръмката дума „убит”.
Жената стана от бюрото, отиде до прозореца и погледна навън, където трябваше да се вижда задния двор на полицейския участък. Сега беше с черна риза и дълга бежова пола, които подчертаваха сексапила й.
- Дори и да приемем, че онзи глас казва истината, това може да означава, че извършителят е животно, например някое побесняло куче или кон. А може и вълк или дива свиня, излезли от гората.
- Вие мислите, че брат ми е убит от куче или дива свиня? А как ще обясните… обезобразяването. Не вярвам кучето да му е вкарало телта в окото му – след като изрекох това изпитах внезапна погнуса и сбърчих чело.
Полина навярно разбра как се чувствам, защото дойде до мен и нежно ме потупа по рамото. При допира на топлата й ръка изтръпнах за миг. Чувството определено беше приятно.
- Чуй ме. Дори и да ти вярвам, дори и да има съмнения за свръхестествена сила в деянието срещу брат ти, аз съм длъжна да водя разследването според правилата и според законите на нашата страна. Няма как да съобщя пред обществеността, че брат ти е бил убит от призрак, нали? Утре се подготвя протест в града, родителите искат сигурност за децата си. Трябва да ги уведомим какво сме открили до момента.
- Значи не ми вярвате напълно! – избухнах аз, давайки емоция на връхлетелите ме чувства, но миг след това осъзнах, че тя може би е права, затова измънках – Съжалявам. Наистина съжалявам.
Навярно ме нарани факта, че до преди малко мислех, че тя ми вярва напълно. Сега се оказваше, че не е точно така и че тя, както и майка, татко и всички останали, търсят материалното обяснение на случилото се. Но аз вярвах, а и исках да вярвам, че
мъртвият Иво опитва да се свърже с мен и да ми съобщи нещо. Исках и другите го да вярват. И приемах болезнено всяко съмнение в правотата на тази теория. Ала от друга страна Полина Йосифова бе следовател и бе длъжна да спазва правилата при разследването.
- Слушай, Крис – заговори тя след известно мълчание – мога да водя два случая едновременно. В единия ще търся виновник за деянието, защото такава е работата ми, а и няма как да няма виновник, а в другия ще опитам да проуча връзката между убийството преди четиридесет години и убийството на брат ти. Ако се сблъскаме с необясними явления, както вчера предположи братовчед ти, ще действаме дискретно, без да споделяме на никого. Става ли?
- Дадено, Сър – усмихнах се. Тя също се усмихна и ми подаде ръка за поздрав.
От мръсния таван на иначе чистото помещение имаше лампа, висяща на много дълъг кабел, която можеше да достигне до главата на някой по-висок човек. За момент това ми стана смешно и се усмихнах. Полина също ми се усмихна.
- Между другото, имал ли си прадядо, който се е казвал Христо? - попита тя.
- На татко дядо му. Той е умрял отдавна, много преди да се родя.
- Вчера получих достъп до архивите в читалището и потърсих информация за семейството ти. Знаеш ли, че прадядо ти е бил чорбаджия и най-богатия човек в Прешево. Дори за малко е бил кмет.
- Да. Татко ми е разказвал за подвизите на фамилията му.
- Все още не съм открила нищо друго, но смятам, че ако има някакво свръхестествено явление, е възможно корените му да идват оттук.
- Защо?
- В миналото, наред с уважението към такива хора, е имало и много завист. От друга страна е възможно богатството на прадядо ти да е натрупано по… как да го кажа точно… не особено почтен начин.
- И това какво общо има със случаите на убийство? – все още не можех да разгадая в каква посока се движи следователката, макар че в главата ми се загнезди идея за лоши очи, магия или отмъщение.
- Засега не мога да открия, но ако това, което е казал Иво в съня ти за дълбокото минало и твоето село, има връзка с убийството му, си струва да се провери.
- А, да - за момент съвсем бях забравил за съня и за гласа от телефона.
- Така че…
В това време на вратата се почука и влезе усмихнат мъж с мустаци.
- О, извинявай – Полина стана от бюрото, взе някакви папки от рафта и се запъти към него. Крачейки, тя се обърна към мен:
- Крис, нали ще ме изчакаш няколко минути?
- Да, разбира се – отговорих, гледайки грациозната й фигура, докато тя излизаше от стаята.
След малко се върна сама, отново седна на бюрото и погледна към мен. Парфюмът й се възнесе подир нея – силен, съблазнителен.
- По-добре е да ми разкажеш за Прешево.
Помислих си, че все повече започва да ми вярва.
- Прешево ми е село, но баба и дядо, които живеят там, са родители на майка ми. Татко е от Малко Търново, неговите родители са умрели отдавна, но корените им също са от Прешево. До колкото ми е известно, чифликът на прадядо е бил извън селото, само че изгорял след пожар и от него не е останало нищо.
- Ясно. А бараката?
- За съня ли? Може би има в предвид бараката, в която е убит. Не зная.
- Да - тя се замисли за малко, след което каза – Крис, освобождавам те засега, защото имам куп работа, която трябва да свърша, а и днес по принцип ми е почивен ден.
- Добре, госпожо. Благодаря ви – в този момент не ми се тръгваше от тук. Разговорът с Полина Йосифова ми действаше изключително добре. Все пак станах от стола и поех към изхода на помещението.
- И нали знаеш? Когато искаш, ми звъниш по всяко време.
- Знам госпожо Йосифова – отговорих, след което излязох и затворих вратата от външната страна.
Ходех спокойно по улиците на градчето, замислен за разговора с Йосифова. Не бързах да се прибирам – навярно майка и татко още не са се върнали от пещерата и щях да бъда сам. Слънцето сега напичаше добре и дъждовната вода се изпаряваше под неговите лъчи. По едно време отстрани изникна някакъв образ... обърнах се и видях Иво да стои на няколко крачки от мен... в другия момент той изчезна, сякаш се разтвори във въздуха.
- Иво... - промълвих и тръгнах тази посока, след което застанах на мястото, където го бях зърнал. Сърцето ми постепенно увеличаваше пулса си.
Телефонът пак започна да звъни. Интуитивно предполагах кой е, но когато го извадих с треперещата си ръка от джоба на дънките и видях името „Иво“ на екрана, краката ми се подкосиха и аз се залюлях, като едва запазих равновесие.
- Ало - приех повикването.
От другата страна се чуваше слаб звук, като от стържене – същия като при първото обаждане.
- Ало – повторих.
И пак този стържещ звук.
Затворих телефона и хукнах към вкъщи. Исках по-скоро да се прибера в стаята ми и там да разсъждавам върху ситуацията. Навярно за пръв път в живота ми бях съзрял призрак. Мъртвият Иво ми се беше явил и вече нямаше никакво съмнение, че иска да ми съобщи нещо.
Следва продължение…
© Донко Найденов All rights reserved.