Въздействие от ада (3-та част)

Ужаси

        Когато се прибрах, отново усетих познатата празнота на къщата. Иво започваше да ми липсва ужасно много – или поне тялом, защото духом очевидно не си бе отишъл. Реших първо да отида в неговата стая, защото съществуваше вероятност там да има нещо, което да хвърли светлина върху мистерията. Но когато застанах до затворената врата, се спрях за миг, тъй като осъзнах, че липсата му ще бъде особено осезаема в неговото лично пространство. Връхлетя ме внезапна тъга – най-вече защото го бях зърнал преди малко (или поне така си мислех) – и когато се пресегнах да хвана бравата, ръката ми трепереше.

        Сега вратата бе заключена. Очевидно майка и татко бяха решили да ограничат достъпа ми до Ивовата стая - навярно за да не звъня от неговия телефон или да не направя друга глупост. Това незнайно защо притъпи тъгата ми и аз покорно се върнах в моята стая.

        Вече нямаше съмнение, че духът на Иво ме навестява. Твърде много станаха странните появи, за да се нарекат случайности.

        Скептично настроените хора, като родителите ми, биха казали, че не съм видял призрака на Иво, а съм си внушил всичко. Но внушението е един от резултатите на „помътнялата психика”, а моята психика със сигурност не беше „помътняла”. Аз не живеех като на сън, не крачех безидейно по улиците и мислите ми не бяха завзели разсъдъка така, че да не обръщам внимание на реалността.

        А защо това се случи точно с Иво, запитах се, докато лежах на леглото. Защо не бях убит аз, или майка, или татко, или който и да е друг човек? Ровех в ума си и търсех някоя дума на гласа от телефона, която да ми даде насоката, върху която да търся.

        „Не бях убит от човек”.

        Ако беше разкъсан от животно, защо ще ми ся обажда по телефона или ще ми се явява? Няма логика да иска да ми каже „бях разкъсан от вълк, или дива свиня”. Освен това, защо спомена за „дълбокото минало”, за село, за бараката?

        Полина ме питаше дали имам прадядо, който се е казвал Христо и ми изложи теория, че той като чорбаджия може да е сторил дело, заради което се случват тези нещастия. Знаех горе-долу мястото, където е бил чифликът на прадядо ми. Все още притежаваме онези земи, но някои от тях са отдадени под аренда. На едно място има части от стени, които напомнят за някогашните сгради. Най-близките къщи са на около километър. И все пак, какво ли можехме да открием на това диво място?

        По някое време усетих, че майка и татко са се прибрали. Навярно съм бил заспал, защото челото и врата ми бяха потни. А навън бе започнало леко да се смрачава.

        - Трябваше да дойдеш с нас, беше много интересно. Имаше някаква група туристи от Пловдив. Интересно как са разбрали за тая пещера - въодушевено каза майка, когато слязох долу.

        - В Интернет може да се намери всичко - отвърнах.

        - Абе... Интернет... - презрително смотолеви татко, докато поправяше на масата радиото от автомобила, което в последно време често се разваляше. Въпреки това и той и майка бяха усмихнати.

        По-късно майка ме попита:

        - След малко ще тръгваме за Прешево, за да пръскаме утре овошките. Идваш ли с нас?

        - О, не. Що не казахте по-рано? - отговорих почти веднага, защото бях решил по-късно да проверя в Интернет за убийства в района, а и исках да си початя с Милчо и Милена (на село телефоните ни нямаха обхват), ала в следващия момент си помислих, че ако отидем там и преди това се обадя на следователката, тя може да дойде и да проверим мястото, където е бил чифлика.

        - Всъщност, искам да дойда - поправих се.

        - Тогава ходи горе и си вземи багаж.

        В стаята веднага позвъних на Полина и й казах за предложението. Тя обаче пътуваше за Бургас, но утре сутринта щеше да се върне в Малко Търново.

        А по пътя ми се обади Страхил, един от приятелите.

        - К'во става, мъжки? - попита той.

        - Ами с наш'те си пътуваме за село. Утре ще си дойдем.

        - Хайде когато си дойдеш пиши да се видим.

        - Добре Страхо, до утре.

        Това обаждане вдигна духа ми, защото от смъртта на Иво никой от компанията не ме бе търсил. Навярно ми съчувстваха за загубата и предпочитаха да ме оставят известно време на мира. Аз също нямах желание да излизам и затова също не им звънях. Но сега бодрият глас на Страхил ми вдъхна надежда, че всичко може да е както преди. Отново щяхме да излизаме през уикендите или след училище, отново щяхме да ходим в гората, където имахме скривалище и където прекарвахме по часове около огъня... с приятелите ми винаги беше забавно.

        Дядо ни чакаше пред къщата, като беше отворил голямата порта, за да вкараме колата в двора. Вътре баба готвеше боб и отдалеч се усещаше апетитен аромат. Едва сега усетих, че съм адски гладен, защото бях забравил да обядвам.

        По време на вечерята татко изпи няколко чаши ракия, след което, със зачервено лице започна да обяснява на баба и дядо как са го вкарали в ареста с абсурдното обвинение, че е убил Иво, без да имат доказателства.

        - Търсеха под вола теле, ама май намериха рога - заключи той.

        - А откриха ли нещо за убиеца? - поинтересува се баба.

        - Кой? Тия ли? Никога няма да го открият! - тежка въздишка се изтръгна от устните му - Ще намерят някой клошар, като Ваньо Тиквата или Мурджи и ще го накарат да признае, че той го е убил.

        - Е как ще го накарат?

        - Как? Като му кажат, че в затвора ще го хранят и поят безплатно и майчиното мляко ще признае. Така правят тези.

        - Ох, Господи... - баба се облегна назад.

        Татко пиеше рядко, но когато го правеше, ставаше нетърпим за околните. Имаше продълговато и бледо лице, което в такъв момент поруменяваше, а тънките му устни се разтегляха в идиотска усмивка. Не буйстваше и не налиташе на бой, но досаждаше с постоянните навиквания, обиди и конспиративни теории. Именно затова след като се нахраних, станах и отидох в задната част на къщата.

        А там, непосредствено след оджака се намираше общата ни стая с Иво - широка, с две легла и телевизор. Знаех, че щом прекрача прага, ще се натъжа още повече. Някаква рисунка имаше на леглото му - беше рисувал къща с две дървета отпред, но не я беше довършил (и никога нямаше да я довърши). На стола лежаха цветни моливи. Взех рисунката и с едно кабърче я окачих на стената.    След това излязох в оджака, където в едно от горните шкафчета се съхраняваха албуми със снимки. Взех пет албума и се върнах в стаята. Още не бе избледнял от съзнанието ми онзи сън, в който с Иво разглеждахме стари снимки всред приказните лъчи.

        Рядко гледах тези албуми - само когато баба и дядо ми ги показваха. Имах ги за скучни, за част от миналото, което беше много далеч от мен. Първият беше със сравнително нови, цветни фотографии - от детството на майка, както и от сватбата й с татко. Прегледах ги набързо, тъй като не вярвах тук да открия нещо – все пак снимките в съня ми бяха много стари, въпреки че нищо не помнех от тяхното съдържание. Другият албум беше от началото на седемдесетте, когато баба и дядо са били млади и са работили в прешевското ТКЗС. И тук повечето фотографии бяха цветни, само че по-слънчеви и жизнерадостни, с лек синкав оттенък - типични за онзи период. В третия бяхме ние с Иво като деца. Отначало ме имаше само мен, като бебе и в групите на детската градина; сетне започна да се появява и Иво. По-нататък ни имаше и двамата, а накрая - заедно с майка и татко. И макар да разгледах всяка снимка подробно, пак не видях нищо особено.

        Последните два албума бяха на майка като студентка в бургаския колеж по туризъм, и на клетвата на татко, когато е постъпвал в казармата. След това върнах петте албума и взех останалите три.

        Щом отворих първия от тях, в съзнанието ми се появи някакъв импулс, или интуиция, или предчувствие - че именно тук мога да открия ключ към загадката. От снимките сякаш лъхаше старост - бяха кафяво-бели, с вълнообразни краища, хората в тях имаха почернели лица и мръсни, овехтели дрехи.

        Не можех да позная нито едно лице, но предугаждах, че жената и мъжът, които най-често ги имаше, са прабаба ми и прадядо ми - майката и бащата на дядо. В края на албума на една от снимките я имаше къщата ни - само че тогава предното й крило не е било построено и се виждаше само частта с оджака и нашата стая. Изглеждаше някак смешна и това ме накара да се засмея. Но когато разлистих на другата страница, сърцето ми изведнъж заби силно.

        На снимката се виждаше прадядо ми Христо, застанал пред чифлика!

        Дори и да не бях виждал негови снимки, нямаше как да не се сетя, че е той. Беше облечен в тъмен костюм и бяла риза, върху главата му имаше широкопола шапка, а мустаците му бяха извити грациозно, като на истински аристократ.

        От чифлика се виждаше дълга сграда на два етажа, част от кошара, както и широката входна порта на двора. И макар архитектурата на дългата сграда (която навярно е жилището) да беше възрожденска, си личеше, че е обитавана от заможни хора.

        Снимката бе по-качествена от останалите, беше черно бяла, а контурите на обектите в нея - по-ясни. Очевидно бе правена с по-скъп фотоапарат.

        Взирайки се в лицето на прадядо Христо започнах да улавям прилика с баща ми. Същото продълговато лице, същите очи, същия нос. Това е нормално, казах си аз, внуците често приличат на дядовците си. Самият аз приличам на дядо, а Иво - на бащата на татко.

        На другата фотография беше сниман само чифлика, в по-близък план. Сега виждах множеството украшения и цветя по чардака, както и шикозния павилион в двора.

        След малко откъм оджака се чуха стъпки. Затворих албума и го оставих до другите. Вратата на стаята се отвори и влезе татко. Лицето му отново беше червено.

        - Какво правиш? - попита ме той.

        - Гледам старите снимки.

        - Снимките с Иво ли? - гласът му бе леко провлачен.

        - Не. От вашето детство.

        На езика ми беше да го попитам дали има други снимки на чифлика или дядо му, но се отказах. Той се надвеси над леглото, за да види албумите, след което се усмихна и излезе от стаята.

        Реших да се разходя до мястото. Но трябваше да ги уведомя, че ще излизам, защото вече минаваше десет и щяха да се притеснят ако не ме заварят в стаята. В този момент бях като обладан да видя мястото, където е бил чифлика. Сякаш вече не бях опечален, а се чувствах като детектив, търсещ следите към жестокото убийство на един от най-близките му хора.

        - Ще изляза на разходка - казах на нашите, минавайки през кухнята.

        - Къде ще ходиш? - попита ме баба.

        - Тук, наблизо. Ей така, да пошетам - оправдах се, след което набързо излязох навън, за да избегна другите въпроси.

        Улиците на Прешево бяха призрачно безлюдни, тук-там слабата светлина от улична лампа или от прозорец на някоя къща нарушаваха покоя на тъмнината. Небето бе безлунно, а звезди не се виждаха. За да изляза от селото, трябваше да завия по тясна черна пътечка, където храсталаците бяха толкова нагъсто, че на места се наложи да се провирам между тях. Накрая минах покрай последните къщи, осветени от последната улична лампа и навлязох в плътната тъмнина.

        Сега пътеката бе относително широка, но пред мен не се виждаше почти нищо, затова включих фенерчето, което бях взел от едно от шкафчетата в оджака. Щурците свиреха своята нощна симфония, а от време на време птици им припяваха с мелодичните си гласове. Докато крачех си мислех, че времето тече изключително бавно. От убийството на Иво бяха минали едва няколко дена, но ми се струваше, че е било цяла вечност.

        Като малък ме водиха там, а и преди няколко години минах с група приятели. Знаех, че чифликът се е намирал на поляна, зад която се простира малко възвишение. И двата пъти виждах само останки от зидове и изгорели дървета, и двата пъти мястото ми се стори гадно, и затова спомените ми бяха откъслечни.

        Движейки се по пътеката, осветявана от бялата светлина на фенерчето, започнах да чувствам страх. Тялото ми внезапно изстина, а космите ми се накострежиха. Не зная дали това беше внушение или бях в плен на някакви свръхестествени сили, но изведнъж изгубих желание да се занимавам с този случай. Никой не ме търсеше по телефона - а и нямаше обхват - но все ми се струваше, че ако Иво (или духът му) иска да ме намери, ще го направи. И все пак интуитивно вярвах, че вървя по верен път.

        По едно време достигнах до обрасло с трънаци равно пространство и тук сърцето ми заби по-силно. Затърсих с фенерчето за руини и не след дълго открих част от стена, дълга поне десетина метра.  Около нея се валяха множество боклуци, като бирени бутилки, пакетчета от чипс, обелки от колбаси, хартии и други остатъци от човешка дейност. Не знаех какво точно да търся, нито какво мога да открия на това място. Обходих стената с фенерчето, но освен камъните, покрити със сажди, не забелязах нищо интересно. В горната й част, перпендикулярно на нея имаше друг зид, по-къс и по-нисък, който свършваше в гъст храсталак. Почти веднага забелязах, че по камъните има надпис. Приближих се и го прочетох:

        "С благодарностъ от селото за Кара Зубевъ"

        Буквите по камъните бяха големи и дебели, по всяка вероятност написани с боя, която на места се бе олющила. Но все пак надписът бе достатъчно ясен. Извадих телефона и го снимах на силната светкавица.

        По-нататък видях и други останки, също така струпани камъни и части от кладенец, ала по тях нямаше надписи. След малко изгасих светлината, застанах на едно място и се заслушах в тишината. Духаше лек вятър, който поклащаше клоните на храстите. Миришеше на треви, полски цветя и билки. Затворих очи и се отпуснах прав, за да успокоя сърцето си. По челото и врата ми бяха избили капки студена пот.

        Когато пак погледнах, в другия край на полянката имаше силует. И въпреки че мракът беше почти плътен, на слабия зрак, заедно с храстите, виждах добре очертанията на глава и тяло, на ръце, които махаха със забавени движения. Сърцето ми, което лека полека навлизаше в обичайния си ритъм, изведнъж удари мощно в гърдите.

        - Иво... - промълвих с треперещ глас.

        Но силуетът не бе на Иво. Главата му имаше много по-мъжка форма. Навярно е друг човек, тръгнал по пътеката. Насочих фенерчето към него и светнах.

        Отпред нямаше нищо и внезапно на плешките ми се стовари целият ужас на земята!

        Преди обяд, когато зърнах Иво на улицата, а и сетне, когато ме потърси по телефона, усещах добронамереност и може би умиление от негова страна; сега обаче чувствах неистова злоба и дива ярост. Инстинктът за самосъхранение сякаш ми крещеше тутакси да избягам от мястото.

        Хукнах обратно по пътечката, като минах през мястото, където стоеше силуета. Исках да достигна по-бързо до селото.

        Щом минах покрай първите къщи и тръгнах по тясната пътека с гъстите храсти, страхът постепенно започна да разхлабва хватката си, а излизайки на главния път, вече можех да разсъждавам по-трезво. Както вървях по главния път чух, че се появи обхват. Спрях, извадих телефона и се обадих на Полина Йосифова. Тя не ми отговори, навярно имаше работа. Няма значение, утре ще й се обадя пак, нали тогава се връща от Бургас – казах си аз.

        - Как мина разходката? – посрещна ме баба на вратата.

        - Много добре – отговорих и влязох вътре.

        - Случило ли се е нещо? – попита ме майка, щом ме видя.

        - Не, защо?

        - Изглеждаш изморен.

        Веднага си помислих, че освен уморен, изглеждам и уплашен. Иначе майка не би ми задала подобен въпрос.

        - Потичах малко покрай реката – оправдах се.

        - А, това ли е? – тя продължи да мие една голяма тенджера.

        Преди да легна, отново погледнах телефона с надеждата някой да ме е търсел, въпреки липсата на обхват. Разбира се, нямаше пропуснато повикване – дори ако случайно Иво е искал да се свърже с мен от онзи свят, повикванията автоматично биха се изтрили, като всеки път.

        Заспах на загасена лампа - сравнително спокоен, въпреки преживяното по-рано. И сънувах тежък сън.

        Бях в някакво село. Не беше Прешево, нито някое от познатите, но бе доста оживено. Заедно с други хора бяхме застанали на грозноват площад с черни сгради и мрачна църква в другия му край. Чакахме да се появи траурна церемония.

        Погребваха малко момче. Не беше Иво (в съня дори нямах убит брат, който се е наричал Иво) – беше дете от селото, умряло предишния ден. Всички, включително и аз, бяхме облечени в черно, а лицата ни бяха мрачни – изобщо цялата обстановка беше черна и потискаща.

        Изведнъж траурното шествие се появи, а отвореният ковчег с бялото лице на детето беше поставен върху шасито на камион Зил (това си го спомнях много добре). До него бяха надвесени облечените в траур майка и баба на детето, които плачеха неудържимо. Зад тях беше баща му.

        Събудих се в тъмнината с огромна тежест в гърдите. Това погребение, макар да бе насън, и то на дете, което не познавах, сякаш ме бе пронизало повече, отколкото погребението на Иво.

        Странна е логиката на сънищата (или по-точно липсата на такава). Сънуваш странни местности или хора, в повечето пъти непознати, а дори и да са познати, изглеждат различно. Много от тях почти веднага ги забравяме, но има и такива, които оставят необикновено дълбока следа в съзнанието ти. Появата им е напълно необяснима и въпреки предположението на някои учени, че това са импулси в мозъка, никой не може да намери реално обяснение за тях. Наистина, някой ще каже, че подсъзнанието ми още не може да се отърве от станалото с Иво и този сън е резултат от моите вътрешни терзания, които опитвам да заключа дълбоко в душата си. Но аз бях убеден, че това не е така.

        След като въздействието на съня поутихна, в съзнанието ми изведнъж се появи надписа:

        "С благодарностъ от селото за Кара Зубевъ".

        Представих си как прадядо ми е помогнал на някакъв човек и селото му е благодарило. Дали е превел сума за неговото лечение? Или го е спасил от нещо? И все пак имаше нещо нередно в този надпис, защото ми се струваше, че е направен след като чифлика е изгорял - защото беше доста ниско, в основата на къщата.  А дали е имало и други надписи, изчезнали при големия пожар? Написано ли е някакво дълго послание, което да е завършило със: "С благодарностъ от селото за Кара Зубевъ". Кой или какво е Кара Зубев? От друга страна, възможно ли е това да не е благодарност, а отмъщение? Някой е запалил чифлика и след като той е изгорял, да е написал с боя върху камъните причината за това деяние.

        А кой беше силуетът, изчезнал на светлината на фенерчето? Прадядо ми Христо? Или негов роднина? Или Кара Зубев? Не успях да го разгледам добре, ала със сигурност не беше Иво. Навярно наистина се бях превърнал в медиум, който вижда и усеща неща, които повечето хора не могат.

        Страхувах се да заспя, защото не знаех какъв сън ще ме споходи. Но можех да сънувам нещо, което да даде отговор, или поне наклон на мистерията.

        Унесен в разсъждения, все пак заспах неусетно и се събудих чак към десет. Слънцето хвърляше ярка бяла светлина в очите ми. И сега бях сънувал нещо, но не можех да си спомня съня, защото по всяка вероятност не беше силен като предишния.

        В къщата, както и в двора, нямаше никой. Навярно всички бяха в градината оттатък реката, при овошките. На масата имаше чай, сирене и хляб и аз се зарадвах, че можех да си приготвя любимата ми чаена попара. Но преди това трябваше да направя друго.

        Излязох на пътя и тръгнах надолу, за да намеря мястото с обхвата. Там видях, че имам три пропуснати повиквания - две от Полина и едно от Боби - приятел от компанията. Побързах веднага да се обадя на Полина.

        - Става ли да дойда към два? – попита ме тя, след като й разказах накратко какво бях видял снощи.

        - Добре, но към пет сигурно ще си тръгваме.

        - Няма страшно. А можеш ли да ми изпратиш снимката?

        - Как?

        Тя ми продиктува имената си във Фейсбук и аз веднага я намерих и изпратих файла. Тръгнах към вкъщи обнадежден, че следователката, която разследва случая с убития ми брат, продължава да е на моя страна и да се интересува от моите преживявания. От вълнение забравих да се обадя на приятеля ми Боби, но щях да го направя щом се прибера в Малко Търново.

        Тъкмо се готвех да отида в градината и да се включа в работата, когато телефонът започна да пее мелодията на повикването! Сърцето ми подскочи, защото веднага осъзнах, че няма обхват. С боязливо движение го извадих от джоба на панталона. Този път ме търсеше неизвестен потребител, но аз вътрешно почувствах, че обаждането не е от... нашия свят, като онези обаждания. Вдигнах и казах "ало".

        - ... съседите знаят... той е зъл човек... съседите знаят... той е зъл човек... - повтаряше като на лента слабият и някак нереален глас, пристигащ сякаш от много далеч, в който отново долових нотките на Иво. И пак, като преди няколко дена, внезапен порив на вятъра отвори рязко прозореца и разклати висящата от тавана лампа.

        Изведнъж остра ледена вълна премина през тялото ми и се разтреперих. Усещах, че се залюлявам, а стаята се въртеше пред очите ми. Някой, или нещо ми въздействаше. Дишайки тежко, аз седнах на старото канапе и зачаках световъртежът да отмине.

... следва продължение...