Йехова, прекият наследник  на  Бог Ра, най-първият и най-великият демиург  на всичко живо и мъртво с изключение на Смока Панчо и онова неописуемо и непредотвратимо бедствие Ламята Спаска изкрещя силно разгневен:

-Ти ли, гнусно зелено чудовище, ми изяде ябълката и ухапа змията, която избяга?  

Спаска лениво го погледна. Не беше тя от онези същества, дето ще отричат добре свършената работа. А беше и малко суетна, което за 3000-годишен студенокръвен дракон, си бе напълно допустимо. А и онзи идиот - смокът Панчо, какво току-така и показваше ябълката под муцуната, като знаеше, че Спаска не е закусила. Хапна веднъж, услади и се и след това подгони подлата твар да и каже къде са останалите, а това, че последният избяга от градината и се скри някъде,  не бе нейна вина - ами, че защо старият глупак, дето твърдеше, че е вездесъщ и всичко знае, не бе сложил ограда като му е толкова ценен; пък и да си го търси сам - да не би Спаска да бе някакво си глупаво ловджийско гонче, а не наследничка  на богове и сама истински бог.

И Спаска, любимото, свещено животно на Бог Ра,  предшетвеника на Йехова, лениво примижа и разярено скръцна с предните си зъби така, че Йехова подскочи уплашен и леко я потупа по ушите, не толкова да я успокои, колкото да се увери, че няма да го захапе отново, защото напоследък, Адам  в комбинация с Ламята Спаска му идваха много. И ако от нея трудно би се отървал, защото добрата ламя имаше несговорчив характер, а пък и зъбите и не бяха въобще за пренебрегване, оставаше да се освободи от Адам, който смокът Панчо трябваше да изкуши, ако не беше избягал, отнасяйки  и цялата кошницата с ябълки като компенсация за брания страх.

Ето защо, Йехова временно реши да не рискува целостта на божествената си същност и хукна да търси онзи негодник - смока Панчо, когото  намери само благодарение на факта, че това влечуго, не бе издължало на изкушението да изплюска цялата кошница с божествени ябълки и след обилен запой с прясна бира хъркаше по-силно и от ламята Спаска, а когато божественият го събуди с ритник, то такава уста отвори и такива гнусни скверни слова по негов адрес изрече, че ако не беше побягнал бързо, хубава цицина щеше да му излезе от кошницата, която новоизлюпеният еретик с невероятна точност хвърли към божествената му кратуна. Е, чудно ли бе тогава, че заобиколен отвсякъде с подобни "райски" типажи, на Йехова все по-често му се искаше да изостави тази безподобна менажерия и да избяга някъде надалеч, където нещата са прости и ясни, или да върне времето назад преди деня, когато в пристъп на умопомрачение, създаде от кал Адам, но за зла негова участ точно тогава зеленият дракон Спаска  го срещна  и нали бе мързеливо създание и обичаше да безделничи, какво му наговори и как го поквари, не стана много ясно, но от този момент Адам нещо се промени и Йехова усети, че е на път да изпусне нещата, когато творението му взе да кръшка от графика за работа в градината и непрекъснато да настоява да получи жена, която да осмисли безкрайните му дълги нощи, пък и потомство да завъдят. Като че ли само това му липсваше на божествения - да се съберат толкова много подобия на сегашните му питомци, та накрая щеше да се наложи той да напусне градината, вместо те. Иначе не беше лоша идея да прекъсне това крепко приятелство между 3000-годишния негодник и неговия верен приятел и след кратък размисъл той хукна и забърка в делвата, в която Смока Панчо се беше търкалял цял ден, остатъците от ябълки, малко пръст, поръси с божествена лава и после "ври котел бълбукай, адска смес мехури пукай" и в крайна сметка за един миг създаде Ева и нали я създаде от ябълката на познанието, стана тя любопитна и всезнаеща и още на следващия ден вече знаеше отговора,  преди Адам да я попита,  а също така знаеше и  това, за което никога не би се сетил да я пита. И за три дни тя такава суматоха създаде и така успя да го изтормози с безбройните си въпроси, че на петия ден Адам тихомълком се измъкна от градината и бързо хукна към свободата, но уви Йехова вече беше широко отворил дверите на райската градина и Ева го последва, след което на Божествения също му се наложи да хукнe бързо, защото добрата Ламя вече се бе досетила какъв номер и е погодил и устремно се носеше към него ръмжейки, и в суматохата, разбира се, го отнесе смокът Панчо, който бързо дъвчеше последната ябълка, но още преди да преглътне, върху него се стовари разярения дракон, захапа го за ушите, сдъвка кошницата и с такава сила я запокити към Йехова, че последният, падайки на земята, едва сега разбра защо неговият предшественик Ра така съмнително бързо му връчи ключовете за градината и изчезна без да спомене нито дума за своя домашен любимец и неговия емоционален и силно оригинален характер, който вековете не успяха да променят, нито да подобрят.