Беше един от най-задушливите дни от месеца и лястовиците летяха ниско над земята. Сигурно щеше да вали.
По улиците цереше необикновено оживление. Жените бяха облекли празничните си дрехи. В едната си ръка държаха букети пролетни цветя, а в другата нечия малка детска ръчичка. Мъже почти нямаше. Мъжете бяха на полето и работеха. Тук-там се мяркаше само по някой престар дядо, който едва-едва креташе с бастуна си по пътя.
Беше задушница и хората отиваха на гробищата в края на града. Някои отиваха да поплачат за кой ли път за наскоро загубили свои роднини, други просто за да си спомнят за своите мъртви. Имаше и такива, които отиваха, просто защото беше задушница и просто защото не можеше да не се отиде.
Когато стигнаха до гробищата, беше почти обяд, а слънцето вече прежуряше. Докъдето поглед стигаше, пътят напред беше почернял от хора. Суетнята започваше още от голямата желязна порта на гробището. Деца наливаха вода и тичаха към майките си, за да могат да натопят цветята и да прелеят гробовете, баби раздаваха на всеки новодошъл погача или сладка с думите „За Бог да прости". Тежка миризма на восък от запалените свещи лъхаше от всички страни.
Ина не обичаше да ходи на гробищата в такива дни. Мразеше задушница и задължението на тази дата да се отиде при мъртвите. Все едно в друг ден щеше да е грях да ги посети. А на задушница беше някак тягостно, с толкова много хора навред, с толкова много запалени свещи и цветя, сякаш да напомнят колко много близки ги няма вече.
Ина напълни буркана и го донесе на майка си, но тя се разкрещя:
Ина нищо не й отвърна. Ядосана, майка й се огледа наоколо и отиде да потърси друг буркан, в който да натопи цветята за своите родители.
Обичаше ли я или я мразеше? Обичаше ли ги или ги мразеше? Не знаеше. Понякога изпитваше жалост и съчувствие към майка си, но в повечето случаи едвам я понасяше. Понякога имаше чувството, че е заложник на рода си и че не я пускат да тръгне по своя път, макар да бяха отдавна мъртви.
Не помнеше много от детството си. Животът в София, като че ли беше изместил голяма част от хубавите спомени. Помнеше добре баба си. Милата си стара баба, която беше като майка-кърмилница за повечето хора от малкия град. Беше добра и винаги усмихната жена, но не беше щастлива с дядо й, но и нямаше силата да го остави и да потърси другаде щастието си. Към края на живота си беше станала досущ като свекърва си - злобна и заядлива. От майка-кърмилница се беше превърнала в майка-вещица.
Дядо си също помнеше. Едно време, когато беше дете, обичаше да сяда на коленете му и да й разказва приказки. Напивания, скандали, любовни оргии бяха по-пресните й спомени. Така протече по-голяма част от живота му. Накрая вече се поуспокои, но само защото се разболя и вече не можеше до води същия начин на живот. Смъртта на баба й много го разтърси, но в крайна сметка почина няколко месеца след смъртта на любимата си майка.
Прабабата на Ина почиваше редом до майка си в другата част на гробището. Ина така и не разбра защо не почива редом до съпруга си, макар и отдавна починал. Може би той пък почиваше някъде там до своята майка. Тя така и не разбра къде беше гроба на прадядо й.
Ина я помнеше добре. Тя беше малка съсухрена от работа и несгоди женица. Беше овдовяла на 30. Мъжът й беше починал от сплитане на червата. Поне това разправяха в семейството й. Ина обаче помнеше, че шепнешком говореха и друго. Прадядо й бил антифашист и след 9 септември 1944г. народна милиция го пребила до смърт, заради идеологическите му възгледи. Това обаче беше тайна. Цялото им семейство беше изтъкано от тайни и лъжи, замисли се Ина. Всички криеха едни от други, всички понасяха доброволно страданието и болката си и това беше героизъм. А ако някой се отлъчеше от пътя на тайните или героичното страдание, тогава рода окачваше на плещите му огромния товар на чувството за вина. Така беше станало с майка й, която просто искаше баща й да я обича. И го беше потърсила в огледалните образи на всички мъже около нея. И неусетно се беше оказала затворена в същия лабиринт като нейната майка. Така и не успя да накара никой до я обикне. И от майка-кърмилница отдавна се беше превърнала в злата майка-вещица. Никога не беше обичала Ина, защото и нея самата никой не беше обичал. И сега сякаш искаше да отнеме живота й, както едно време бяха постъпили с нея.
Една калинка пролази бързо измежду листата на божурите и се шмугна в чимшира. Цветята, свещите, погачата за Бог да прости бяха символи на чувството им за вина. Единственото чувство, което ги идентифицираше като род. Проклет род. Да, точно така, помисли си Ина с негодувание, всички жени от рода им бяха проклети. Силни, но проклети. Затова и мъжете дълго не се задържаха при тях. Затова навярно мъжете на целия град работеха денонощно на полето, за да бъдат далече от проклетите си жени.
Едно от внучетата на покойника от съседния гроб се въртеше около непознат мъж с фотоапарат и позираше кокетно пред фотообектива му. Непознатият очевидно много се забавляваше, докато щракаше една след друга снимките си. Ина се усмихна.
Тя се изчерви при тези думи. Почуди се дали да му разреши. На-накрая рече:
Непознатият се усмихна и я щракна два-три пъти. Усмивката й ставаше все по-голяма.
Настина беше много красива и някак естествена. Усмихна му се пак. Този път той и отвърна.
Учуди се на въпроса й. После се замисли.
С всяка негова дума се чувстваше все по-свързана с него. А го познаваше едва от 5 минути. Миришеше на нещо много хубаво и се усети привлечена от ръката му, която я докосна, докато й помагаше да се изправи. Цветята са разпиляха върху двата гроба. Изведнъж ноздрите им се изпълниха с благоуханието на градината от голямата им къща, което си примеси с восъка от догарящите свещи. Беше Задушница, а Ина се почувства по-жива от всякога.
- Искаш ли да излезем някой път? Или ако искаш мога да те закарам до София?
- Искам да, как да не искам... Имаме толкова много неща да си кажем, усмихна му си Ина.
- Момичето с красивите очи, което имам запечатано на снимка. Изглеждаш толкова крехка, а май си много силна...
- Писнало ми е да съм силна .Нали ти казах - жените в моя род гонят мъжете със силата си. И е крайно време някой да унищожи тази дяволска сила...
Устните й закопняха да целуват неговите, ей тук на гробищата, на самата Задушница. Крайно врече беше на празника на мъртвите живите да бъдат поне малко щастливи.
Как да й кажеше, че „тоя" беше мъжът, в когото се беше влюбила за частица от секундата, ей тук на самите гробища. Вместо това си помисли, че нещо трябваше да се промени.
Имаше ли значение до къде беше пълен проклетият буркан? Нямаше. Поне за Ина нямаше. За майка и винаги нямаше да бъде достатъчно пълен и догарящите свещи нямаше да изкупят всички измислени синовни грехове.
Трябваше нещо да се промени. Жените трябваше да започнат да обичат мъжете си.
Беше почти два и слънцето прежуряше. Гробището започна да се изпразва. С едната си ръка жените оправяха черните си забрадки, а с другата стискаха ръцете на децата си, сякаш предчувствайки, че денят, в които те щяха да си тръгнат и да ги оставят сами, наближава. Жените щяха да продължат да се грижат за домове си и за своите мъртви, но никога нямаше да бъдат щастливи.
Нещо трябваше да се промени.
Беше задушно, а лястовиците кръжаха все по-ниско над земята. Заваля топъл майски дъжд.
Досега никога на Задушница не беше валяло.
© Владислава All rights reserved.
Едно голямо БРАВО от мен... този разказ ме докосна истински.