Беше един от най-задушливите дни от месеца и лястовиците летяха ниско над земята. Сигурно щеше да вали.

По улиците цереше необикновено оживление. Жените бяха облекли празничните си дрехи. В едната си ръка държаха букети пролетни цветя, а в другата нечия малка детска ръчичка. Мъже почти нямаше. Мъжете бяха на полето и работеха. Тук-там се мяркаше само по някой престар дядо, който едва-едва креташе с бастуна си по пътя.

Беше задушница и хората отиваха на гробищата в края на града. Някои отиваха да поплачат за кой ли път за наскоро загубили свои роднини, други просто за да си спомнят за своите мъртви. Имаше и такива, които отиваха, просто защото беше задушница и просто защото не можеше да не се отиде.

Когато стигнаха до гробищата, беше почти обяд, а слънцето вече прежуряше. Докъдето поглед стигаше, пътят напред беше почернял от хора. Суетнята започваше още от голямата желязна порта на гробището. Деца наливаха вода и тичаха към майките си, за да могат да натопят цветята  и да прелеят гробовете, баби раздаваха на всеки новодошъл погача или сладка с думите „За Бог да прости". Тежка миризма на восък от запалените свещи лъхаше от всички страни.

Ина не обичаше да ходи на гробищата в такива дни. Мразеше задушница и задължението на тази дата да се отиде при мъртвите. Все едно в друг ден щеше да е грях да ги посети. А на задушница беше някак тягостно, с толкова много хора навред, с толкова много запалени свещи и цветя, сякаш да напомнят колко много близки ги няма вече.

• - Иди за напълниш тоя буркан с вода на чешмата да сложим в тях цветята, извика й повелително майка й.

Ина напълни буркана и го донесе на майка си, но тя се разкрещя:

• - Абе, не видя ли, че не е пълен до горе? Не виждаш ли, че цветята няма да се съберат?
• - Ще се съберат!, троснато й отвърна Ина и посегна да ги сложи, но майка й дръпна буркана от ръцете й и той се счупи.
• - Видя ли какво стана сега?, стрелна я с поглед.

Ина нищо не й отвърна. Ядосана, майка й се огледа наоколо и отиде да потърси друг  буркан, в който да натопи цветята за своите родители.

Обичаше ли я или я мразеше? Обичаше ли ги или ги мразеше? Не знаеше. Понякога изпитваше жалост и съчувствие към майка си, но в повечето случаи едвам я понасяше. Понякога имаше чувството, че е заложник на рода си и че не я пускат да тръгне по своя път, макар да бяха отдавна мъртви.

Не помнеше много от детството си. Животът в София, като че ли беше изместил голяма част от хубавите спомени. Помнеше добре баба си. Милата си стара баба, която беше като майка-кърмилница за повечето хора от малкия град. Беше добра и  винаги усмихната жена, но не беше щастлива с дядо й, но и нямаше силата да го остави и да потърси другаде щастието си. Към края на живота си беше станала досущ като свекърва си - злобна и заядлива. От майка-кърмилница се беше превърнала в майка-вещица.

Дядо си също помнеше. Едно време, когато беше дете, обичаше да сяда на коленете му и да й разказва приказки. Напивания, скандали, любовни оргии бяха по-пресните й спомени. Така протече по-голяма част от живота му.  Накрая вече се поуспокои, но само защото се разболя и вече не можеше до води същия начин на живот. Смъртта на баба й много го разтърси,  но в крайна сметка почина няколко месеца след смъртта на любимата си майка.

Прабабата на Ина почиваше редом до майка си в другата част на гробището. Ина така и не разбра защо не почива редом до съпруга си, макар и отдавна починал. Може би той пък почиваше някъде там до своята майка. Тя така и не разбра къде беше гроба на прадядо й.

Ина я помнеше добре. Тя беше малка съсухрена от работа и несгоди женица. Беше овдовяла на 30. Мъжът й беше починал от сплитане на червата. Поне това разправяха в семейството й. Ина обаче помнеше, че шепнешком говореха и друго. Прадядо й бил антифашист и след 9 септември 1944г. народна милиция го пребила до смърт, заради идеологическите му възгледи. Това обаче беше тайна. Цялото им семейство беше изтъкано от тайни и лъжи, замисли се Ина. Всички криеха едни от други, всички понасяха доброволно страданието и болката си и това беше героизъм. А ако някой се отлъчеше от пътя на тайните или героичното страдание, тогава рода окачваше на плещите му огромния товар на чувството за вина. Така беше станало с майка й, която просто искаше баща й да я обича. И го беше потърсила в огледалните образи на всички мъже около нея. И неусетно се беше оказала затворена в същия лабиринт като нейната майка. Така  и не успя да накара никой до я обикне. И от майка-кърмилница отдавна се беше превърнала в злата майка-вещица. Никога не беше обичала Ина, защото и нея самата никой не беше обичал. И сега сякаш искаше да отнеме живота й, както едно време бяха постъпили с нея.

Една калинка пролази бързо измежду листата на божурите и се шмугна в чимшира. Цветята, свещите, погачата за Бог да прости бяха символи на чувството им за вина. Единственото чувство, което ги идентифицираше като род. Проклет род. Да, точно така, помисли си Ина с негодувание, всички жени от рода им бяха проклети. Силни, но проклети. Затова и мъжете дълго не се задържаха при тях. Затова навярно мъжете на целия град работеха денонощно на полето, за да бъдат далече от проклетите си жени.

• - А вие защо снимате?
• - Ами интересно ми е и снимам. Искаш ли и теб да те снимам?
• - Искам!

Едно от внучетата на покойника от съседния гроб се въртеше около непознат мъж с фотоапарат  и позираше кокетно пред фотообектива му. Непознатият очевидно много се забавляваше, докато щракаше една след друга снимките си. Ина се усмихна.

• - Може ли да щракна и Вас?, обърна се към нея мъжът. Наблюдавах Ви, докато подреждахте цветята и си помислих, че сте много красива. Имате прекрасни черни очи.

Тя се изчерви при тези думи. Почуди се дали да му разреши. На-накрая рече:

• - Защо пък не?

Непознатият се усмихна и я щракна два-три пъти. Усмивката й ставаше все по-голяма.

• - Страхотно се получи? Ето, вижте!, показа й той на една малко прозорче на фотообектива си.

Настина беше много красива и някак естествена. Усмихна му се пак. Този път той и отвърна.

• - Защо снимате?
• - Пиша една статия за Задушница - как хората почитат деня на мъртвите в малките градове- и исках да направя и няколко снимки. Това тук гробове на ваши близки ли са?
• - Да, на баба ми и дядо ми, а по-надолу и на прабаба ми. Точно си мислех колко е фалшиво стоенето ми тук, колко фалшиви са цветята и паленето на свещи. Обичах ги, когато бяха млади и доволни от живота. После изведнъж се озлобиха и остаряха. Сега идвам тук от чувство за вина и от криворазбрано чувство за принадлежност към един несъществуващ род. Във вашия род хората обичали ли са се?

Учуди се на въпроса й. После се замисли.

• - Не знам. Ако се бяха обичали, сигурно щях да го усетя... В семейството ми има много тайни. Семейството на мълчанието, засмя се той.
• - И в моето е така. А вие обичате ли ги? Или го мразите? Аз още не мога да реша.
• - Едва ли може толкова лесно да бъде отсечено. Всички имаме родители, за добро или за зло. Може би просто трябва да сме различни, да изградим свой собствен модел.
• - Мразя модела на матриархата, на силните-жени, които гонят мъжете си, а после се превръщат в техни жертви. Мразя чувството им на вина...
• - И аз мразя своя патриархален модел. Баща и дядо ми все викаха и удряха, за да наложат волята си. И жените им пак се превръщаха в жертви. Дали матриархат или патриархат, злото е едно и също.

С всяка негова дума се чувстваше все по-свързана с него. А го познаваше едва от 5 минути. Миришеше на нещо много хубаво и се усети привлечена от ръката му, която я докосна, докато й помагаше да се изправи. Цветята са разпиляха върху двата гроба. Изведнъж ноздрите им се изпълниха с благоуханието на градината от голямата им къща, което си примеси с восъка от догарящите свещи. Беше Задушница, а  Ина се почувства по-жива от всякога.

- Искаш ли да излезем някой път? Или ако искаш мога да те закарам до София?

- Искам да, как да не искам... Имаме толкова много неща да си кажем, усмихна му си Ина.

- Момичето с красивите очи, което имам запечатано на снимка. Изглеждаш толкова крехка, а май си много силна...

- Писнало ми  е да съм силна .Нали ти казах - жените в моя род гонят мъжете със силата си. И е крайно време някой да унищожи тази дяволска сила...

Устните й закопняха да целуват неговите, ей тук на гробищата, на самата Задушница. Крайно врече беше на празника на мъртвите живите да бъдат поне малко щастливи.

• - Ох, да видиш, умрял е чичо ти Колю Мрежата, на 67 години... Обиколих цялото гробище да намеря буркан. Кой беше тоя?

Как да й кажеше, че „тоя" беше мъжът, в когото се беше влюбила за частица от секундата, ей тук на самите гробища. Вместо това си помисли, че нещо трябваше да се промени.

• - Ходи да напълниш буркана и той път гледай да е пълен до горе.

Имаше ли значение до къде беше пълен проклетият буркан? Нямаше. Поне за Ина нямаше. За майка и винаги нямаше да бъде достатъчно пълен и догарящите свещи нямаше да изкупят всички измислени синовни грехове.

Трябваше нещо да се промени. Жените трябваше да започнат да обичат мъжете си.

Беше почти два и слънцето прежуряше. Гробището започна да се изпразва. С едната си ръка жените оправяха черните си забрадки, а с другата стискаха ръцете на децата си, сякаш предчувствайки, че денят, в които те щяха да си тръгнат и да ги оставят сами, наближава. Жените щяха да продължат да се грижат за домове си и за своите мъртви, но никога нямаше да бъдат щастливи.

Нещо трябваше да се промени.

Беше задушно, а лястовиците кръжаха все по-ниско над земята. Заваля топъл майски дъжд.

Досега никога на Задушница не беше валяло.