Беше един от най-задушливите дни от месеца и лястовиците летяха ниско над земята. Сигурно щеше да вали.
По улиците цереше необикновено оживление. Жените бяха облекли празничните си дрехи. В едната си ръка държаха букети пролетни цветя, а в другата нечия малка детска ръчичка. Мъже почти нямаше. Мъжете бяха на полето и работеха. Тук-там се мяркаше само по някой престар дядо, който едва-едва креташе с бастуна си по пътя.
Беше задушница и хората отиваха на гробищата в края на града. Някои отиваха да поплачат за кой ли път за наскоро загубили свои роднини, други просто за да си спомнят за своите мъртви. Имаше и такива, които отиваха, просто защото беше задушница и просто защото не можеше да не се отиде.
Когато стигнаха до гробищата, беше почти обяд, а слънцето вече прежуряше. Докъдето поглед стигаше, пътят напред беше почернял от хора. Суетнята започваше още от голямата желязна порта на гробището. Деца наливаха вода и тичаха към майките си, за да могат да натопят цветята и да прелеят гробов ...