Колегата ми е влюбен.
Симпатяга е, с десет години е по-малък от мен, но понеже е бил ученик на наш семеен приятел, все го имам за момче. А, всъщност, е хубав млад мъж, много лъчезарен, все усмихнат и готов да се пошегува. Сестра ми наскоро го зърна и доста си падна по него, всъщност - по усмивката му. Когато се смее, на лявата му буза току разцъфне една толкова симпатична трапчинка, че ми иде да я погаля. Е, не го правя, естествено. Аз съм сериозна, омъжена жена, пък и с него сме си само приятелчета, а такъв един жест знам ли как би се изтълкувал. Всъщност, мога да се досетя.
С него работим вече няколко години, какво ли не сме преживели заедно, с всякакви служебни неуредици сме се сблъсквали, така че има защо да сме си близки. И уж всеки ден сме заедно, а не бях забелязала, че очите му са помръкнали напоследък и трапчинката никаква я няма.
Днес ми каза за любовта си. Съвсем простичко и с малко думи. Много хлътнал, завалията, не му излизала от главата, не можел да спи, нямал апетит. Тип ...