Зов
18.12.2004 г.
гр. Габрово
Драги Явор,
Пиша ти това писмо с призив за съпричастност. Не помня дали съм ти разказвал за моята съседка. Най-вероятно не съм. Мина се казва. Не ѝ знам фамилията. Само знам, че е родена тук, в селото, в което живеем сега - Черневци. Селото е малко, има-няма 10 души живеят тук, все стари хора. С жената търсихме къща на село, да сме на чист въздух. И попаднахме тук. На 20 минути път с кола от Габрово. Къщата, която купихме, беше в плачевно състояние, но след основен ремонт вече е повече от добра. Милена се радва, че ме е послушала. Нейните пристъпи на задух тук изчезнаха. Въздухът е уникален, приятелю. Чист! Особено сутрин.
И като казах сутрин...
Преди месец, докато се приготвяхме за работа, видяхме баба Мина на пейката пред дома си. Тя рядко излизаше, повече я виждахме през уикендите, докато чисти из двора. Та, през онази сутрин тя беше на пейката. Главата ѝ беше клюмнала на една страна. Ръцете ѝ бяха скръстени в скута, а в дланите си държеше парче хартия. Оказа се снимка. На дядо Добри - мъжът ѝ, който починал преди 10 години. Когато отидохме при нея, побутнахме я, за да я събудим, ако бе заспала. Но с ужас установихме, че е починала. Обадихме се да я откарат, разказахме за случая. Дойдоха и я прибраха. Тъжно ми стана. Замислих се какво ще прави Милена, ако аз умра. Ей така - докато си карам на път за работа. Може да ме блъснат, да ми падне нещо отгоре и да си отида. Или някой инфаркт или инсулт да ме връхлети ненадейно. Много мислих на тази тема. И Милена ми стана по-скъпа. Започнах да ценя всеки миг, когато сме заедно. Отново се влюбих в жена си и си припомних какво ме е привлякло към нея преди 8 години.
Едно лято баба Мина ме извика, за да ѝ помогна нещо с животните. Горката, едва креташе, но вършеше всичко от сърце. Когато приключихме с работата, тя ме покани да влезем у тях. Направи ми чай и поднесе корабии. Седнахме на леглото. Тя хвана ръката ми и каза "Ех, синко, колко много работа има, ама вече не мога сама да я свърша. Извинявай, че те наричам така, ама си на годините на най-големия ми син. Знаеш ли, имам три деца, все момчета. Отгледахме ги с дядо ти Добри. Те пораснаха, отидоха да учат. Единия в София, другия - в Москва, а най-маленкия - Сашко - отиде чак в Париж. Оставиха ни тука, саминки с дядо ти, да се гледаме. Ни вест, ни кост от тях. Забравиха ни. Дядо ти Добри се поболя от мъка по тях. И тъй си замина. Погребах го с ей тия две ръце. Никого си нямам вече. Погребала съм майка ми, баща ми, свекъра... Останах сама, момчето ми. Мойте деца даже не искат да си спомнят, че ги е раждала майка им...".
Дожаля ми за бабето. Толкова скръб и мъка изля, че едва не се удавих в тях.
Та, Яворе, приятелю, много ще ти бъда благодарен, ако издириш синовете на баба Мина и дядо Добри. Като адвокат можеш да направиш малко проучване, професията ти позволява това.
Нека извършим добро дело и помогнем на баба Мина и дядо Добри да почиват в мир. Децата им заслужават да знаят, че родителите им са мъртви. Нека и те се замислят, че всичко е преходно.
Пиши ми!
Искрено твой,
Валентин
© Яна All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Монолог е кратичкият разказ на бабата, който е в курсив
-
разказваш и преразказваш чужда история,
спомни си на Хамлет монолога! -
Писмо е, но моя съвет е да спестиш малко от повествованието, ще затрудниш актьора. Акцентирай върху главния герой и неговите размисли и страсти, отколкото на подробностите около случката.
-
Смея да не се съглася изцяло с двама ви. И ще цитирам условието на предизвикателството.
"Може да съдържа пряка реч, но не като диалог, а като обръщение на лирическият герой към приятел и тя да е изписана с кавички. Монологът може да е написан и във формата на писмо."
Съжалявам, че се повтарям, но смятам, че творбата отговаря на темата този път.
Пишейки писмо, ти говориш на някого. Разказваш, описваш, влагаш емоция, има апел.
Вие как бихте написали писмо? -
представи си, че говориш на някого - определен човек, на когото иначе не би го казала... без да очакваш отговор, и готово! :*
Можеш да сменяш настроението, както когато говориш дълго на някого по тел например
Преди години имаше един хумористичен монолог от една нашумяла книга в предложенията на изпита в театралния. Една позната го направи драматичен, така извъртя емоцията, че взе тоя подизпит! -
Не че нещо, но в самото предизвикателство е формулирано едно изречение, което ме вдъхнови.
"Монологът може да е написан и във формата на писмо.". -
Представи си, че си актриса в театъра и трябва да изиграеш това, изчитайки текста.
Няма да успееш. Защото е разказ, прозаичен при това. За да е монолог, трябва да звучи повече като реч, с повече емоция и лично отношение.
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
