18.12.2004 г.
гр. Габрово
Драги Явор,
Пиша ти това писмо с призив за съпричастност. Не помня дали съм ти разказвал за моята съседка. Най-вероятно не съм. Мина се казва. Не ѝ знам фамилията. Само знам, че е родена тук, в селото, в което живеем сега - Черневци. Селото е малко, има-няма 10 души живеят тук, все стари хора. С жената търсихме къща на село, да сме на чист въздух. И попаднахме тук. На 20 минути път с кола от Габрово. Къщата, която купихме, беше в плачевно състояние, но след основен ремонт вече е повече от добра. Милена се радва, че ме е послушала. Нейните пристъпи на задух тук изчезнаха. Въздухът е уникален, приятелю. Чист! Особено сутрин.
И като казах сутрин...
Преди месец, докато се приготвяхме за работа, видяхме баба Мина на пейката пред дома си. Тя рядко излизаше, повече я виждахме през уикендите, докато чисти из двора. Та, през онази сутрин тя беше на пейката. Главата ѝ беше клюмнала на една страна. Ръцете ѝ бяха скръстени в скута, а в дланите си държеше парче хартия. Оказа се снимка. На дядо Добри - мъжът ѝ, който починал преди 10 години. Когато отидохме при нея, побутнахме я, за да я събудим, ако бе заспала. Но с ужас установихме, че е починала. Обадихме се да я откарат, разказахме за случая. Дойдоха и я прибраха. Тъжно ми стана. Замислих се какво ще прави Милена, ако аз умра. Ей така - докато си карам на път за работа. Може да ме блъснат, да ми падне нещо отгоре и да си отида. Или някой инфаркт или инсулт да ме връхлети ненадейно. Много мислих на тази тема. И Милена ми стана по-скъпа. Започнах да ценя всеки миг, когато сме заедно. Отново се влюбих в жена си и си припомних какво ме е привлякло към нея преди 8 години.
Едно лято баба Мина ме извика, за да ѝ помогна нещо с животните. Горката, едва креташе, но вършеше всичко от сърце. Когато приключихме с работата, тя ме покани да влезем у тях. Направи ми чай и поднесе корабии. Седнахме на леглото. Тя хвана ръката ми и каза "Ех, синко, колко много работа има, ама вече не мога сама да я свърша. Извинявай, че те наричам така, ама си на годините на най-големия ми син. Знаеш ли, имам три деца, все момчета. Отгледахме ги с дядо ти Добри. Те пораснаха, отидоха да учат. Единия в София, другия - в Москва, а най-маленкия - Сашко - отиде чак в Париж. Оставиха ни тука, саминки с дядо ти, да се гледаме. Ни вест, ни кост от тях. Забравиха ни. Дядо ти Добри се поболя от мъка по тях. И тъй си замина. Погребах го с ей тия две ръце. Никого си нямам вече. Погребала съм майка ми, баща ми, свекъра... Останах сама, момчето ми. Мойте деца даже не искат да си спомнят, че ги е раждала майка им...".
Дожаля ми за бабето. Толкова скръб и мъка изля, че едва не се удавих в тях.
Та, Яворе, приятелю, много ще ти бъда благодарен, ако издириш синовете на баба Мина и дядо Добри. Като адвокат можеш да направиш малко проучване, професията ти позволява това.
Нека извършим добро дело и помогнем на баба Мина и дядо Добри да почиват в мир. Децата им заслужават да знаят, че родителите им са мъртви. Нека и те се замислят, че всичко е преходно.
Пиши ми!
Искрено твой,
Валентин
© Яна Todos los derechos reservados