Аз

                                                  (Есе )

    Аз съм Роза. Никога Роска, непоглезена. Едно необикновено момиче, шестнадесет години скитало от дом на дом, от кой по-чужд, от мащеха на мащеха, коя от коя по-сурова.

   Аз съм само едно име в досието на дома за деца и юноши, подарено от жената, която ме родила и ме обрекла на незаслужено нещастен живот. Дете, непочувствало майчина ласка, неподкрепяно от бащинско рамо. Дошла съм на този свят само да ме изхвърлят като ненужна вещ, която все още никой не пожелал да оцени. А аз също имам своята стойност на живо същество.

   Аз съм проклятие на тази, която ме родила - защо ли ми е дала живот? И безоотговорно ме изоставила на произвола на съдбата. Аз съм груб човек, недоволна, но явно съм мечтателка, защото сънувам този невъзможен блян-сън. Жесток сън-мечта, който ме прави раздразнена  и лоша. Не всички на този свят заслужават признание - възпитателите, които бяха като мои родители и настойници, също така и Учителите, които ме научиха как да се боря  с трудностите и т.н.

  „Имам приятели, които обичам" и които, убедена съм, също ме обичат. Днес съществувам благодарение на добри хора, които ме приеха като човек, а не като изоставено дете „Сирак". Кой знае, може изведнъж, като в приказките, щастието да огрее в нашия общ дом, да подаде на всички нас - изоставените деца „Сираци" на България, дружелюбна ръка и да ни направи нормални хора. Но въпреки това зрънце надежда, аз съм отчаяна. Плаши ме отношението на обществото към нас - уж са грижовни, но бедно духовно и финансово неспособни да се оправят с нашите проблеми.

  „Милосърдно общество, съжаляващо домските деца"...

  Виждам как живеят деца със семейства. Не всички са добре, но ги крепи топлината на близките и надеждата и любовта  им дава сили да продължават напред.

  Искам да съм добра и да успея в живота, но явно съм слаба. Не мога да се преборя с близкото неизвестно бъдеще. Объркана съм, уплашена съм, страхувам се. Макар откак се помня, не познавам "Неволята". Аз съм нейна робиня, нейна възпитаничка. При всяко непослушание тя ме наказва с камшични удари и ранни белези за цял живот.

  Омръзна ми 16години сурова зима. Искам пролетен вятър да издуха черните облаци на моето детство. Да ме погали със слънчев лъч.

Да живея истински.

Не съм егоистка.

Искам просто да съм човек.

                           Това е моето АЗ в дествителност в 

                                   която все още живея