Когато Божествен лъч прониже душата ти и я превърне в прозрачно сякаш стъкло; когато погледне Бог с всевиждащо око в съкровището на сърцето ти - какво ще намери там? Може би не това, което мислиш за себе си и не това, което другите мислят за теб? Защото нозете, прекрачили раздела между живота и смъртта, докосват земята на вечността, където мярката за всички неща е само Бог.

         Неминуемо всеки човек, завършил земния си път, застава пред престола на Божието всезнание, и когато се отвори книгата на душата му, ще търси Бог да види, доколко тази душа се е уподобила Нему. В този момент дали няма да се окажем голи пред Господа, с непокрити грехове, смъкнали от себе си всяко двуличие и самомнение, маските на нашия земен живот? Ще бъдем голи и безпомощни, ако приживе не сме успели да изтъчем брачната си риза, с която единствено можем да влезем в Царството небесно. Нишките на тази риза излизат от сърцето човешко, понеже там се крият подбудите на нашето Аз и се стремят към ближния, та да се оплоди любовта ни към него с дела на милосърдие и жертвеност. Всички тези нишки, сплетени в едно, отиват към Бога - Извора на живота, чрез Когото единствено е възможно доброто дело и доброто даяние (даване).

          Често пъти обаче ризата остава недошита, а песента недопята, защото като крадец неочаквано иде смъртта за този, който безумно е разпилявал песъчинките на земния си живот. Такъв човек потегля по пътя към отвъдното, превит под товара на греховете си и не може да стигне до светлите жилища на вечността, понеже там се лети с крилете на сърдечната чистота, а греховният товар влече надолу към бездната...

            Няма човек, който да е живял и един ден на земята и да не е съгрешил - свидетелствува Свещеното Писание - но няма и грях, който Божието милосърдие да не може да прости, стига само да се разкаем истински за греховете си.

         "Не е толкова опасно да паднеш - казва св. Йоан Златоуст, но като паднеш, да не станеш. Не е толкова страшно да бъдеш ранен, но като си ранен да не търсиш изцеление".

           В банята на покаянието е нашето изцеление и в непрестанната мисъл за нашия земен край, за това, че "тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим."