Седенката на българското образование е на път да се разтури. И да се превърне в тлака - демек да се затлачи. Не че има виделина на хоризонта, но в лошо и дъждовно време какво да прави българското село, освен седенки и тлаки. На тлаката, знае се, момите и ергените са разделени - едните гледат под вежди, коментират, хихикат и оценяват. Другите сучат мустаци, понамигват и току сръгат или ощипят някоя мома, уж добронамерено - колкото да я ядосат, да и видят характера, значи - дали, освен че е работна, е и търпелива, и умее да си трае. По някое време писне гайда, закъдри се кавал и току се емнат моми и кръшни булки на хоро - на мегдана - хем да ги поогледат, хем да си поискат - пък ако им дадат - то искането не е като даването... Лошото е, че ако им дадат - е до гроб - бачкай на народната нива, раждай деца по кърищата, гледай си и твоите, и чуждите, прави ги от магарета на хора, угаждай на мъжа си и на цялата му рода, подреждай си дома и, както е по традиция - задължително си припявай, че и фолклор трябва да се създава за идните поколения. И докато ергените бистрят политиката в хладни механи, на момите и булките им писна от традиции и стъкнаха революционна ситуация - някои си спомнят определението - "... тия отдолу не искат повече така, тия отгоре - не могат другояче..." И се заформи в наше село невиждан протест. Но тъй като традициите не са това, което бяха, тия отдолу вече се викат интелигенция, тия отгоре - управляващи, а отстрани "простият "народ за пореден път в Н-тия исторически за нацията момент, им гледа сеира, цъка с език и псува - и интелигенцията , и управляващите си. Е, какъв е проблемът? Не си уважаваме традициите ли , интелигенцията ли не струва, или управляващите не го могат?...

Традициите трябва да се уважават - казват едни. Да де, ама ако са полезни. Да се държим за традиции, пък били те и в образованието, които ни тежат като воденичен камък на шията и ни завличат на дъното на неграмотността, си е жив пример за мъченичество. Пък уж не сме истински християни. но пък мъченици- дал Господ. И Месията чакаме - без значение откъде ще дойде - само да дойде и да ни оправи...

А някога, в зората на нашето Просвещение, сме могли и сами да излезем от килията, да развием модерно образование, да напишем добри учебници, да се преборим с неграмотността, да си поддържаме училищата... А ако се върнем по-назад - да създадем азбука, да сътворим книжнина на европейско ниво, да ограмотим умовете и сърцата си (и не само нашите) с Божието слово... За Св. Климент Охридски житиеписецът казва, че той сам е обучил 3 000 ученика..."На едни е показвал, на други е държал ръката"... Какъв ли въпрос биха си задали днешните ученици, четейки тия редове? Например: "На тоя колко ли са му платили?..." Ви, млади чада български... - ще напише по-късно Васил Априлов -  които сос време ще влезете в общото народно битие, ви молите бащите ви да ви неоставят неучени и да не жалят пари, да ви изучават по силата си; защото ви като млади отрасли имате время да ся изучите и да станете потребни  на народът си, който ще благословлява вашата памят на грядущите векове и ще ви счита народни благодетели, защото станахте орудие да ся разсипе темният мрак, дето толкози векове тяжеше на бедна България... Европа е просвещена и можете сичкото добро да намерите, но знайте и това, чи там господствуват много пороки, които като добри християне требува да гледате да избягвате, да не загубите и тялото си, и душата си. Имайте за свята длъжност да обичате отечеството си, както ще видите, чи обичат своето сичките европейци, и помагайте му сякакво и като свършите учението, върнете ся да му слугувате на потребите му и на нуждите му, както правят и другите народи. Не останяйте тая мисъл, защото инак не ще да ся викате благодетели, но предатели народни. Народното проклятие ще ви дири, дето и да сте. Народният глас е глас божий, совестта ви ще ви мъчи, ще търпите големи нужди и доведени до нищета ще изпустите духът ви забравени, презрени и оставени от всичките человеци. Вечно проклятие ще лежи на душата ви и вечни срам ще наследоват роднините ви в отечеството."  А дали знаят днешните ученици, техните учители и управляващите, че тази година на 2 октомври се навършиха 160 години от смъртта на Благодетеля на новобългарското образование? Едва ли. Празнувах го скромно  в Габрово, но всички опити да се пробие в националните медии се оказаха неуспешни. Седенката се оказа по-атрактивна.

Стотици са примерите за добра традиция в образованието, която не просто ни е изкарвала що-годе грамотни, но ни е давала и човешко самочувствие, усещане за принадлежност към цивилизования свят, мотив да се развиваме, амбиция, да преодолеем историческите неудачи, а в по-личностен план - онази гранична гънка на мозъка, която разделя маймуната от човека. Маймуната създава стадо и си живее по неговите простички стадни правила. Човекът е призван да твори светове, в които правилата не винаги са прости и ясни, но такъв е човешкият свят - противоречив и безграничен.

Да се върнем на интелигенцията. Тази, с която всеки народ би трябвало да се гордее. Всеки народ, но не и нашият. Въпросът е защо? И що за  интелитенция е това, щом сама се е докарала до просешка тояга и вместо да просветлява умовете и сърцата (както беше прието да се казва) обикаля улиците и седенкува с управляващите (които също се мислят за интелигенция). Значи си имаме две интелигенции. Отгоре и отдолу. И двете се бият в гърдите, че са такива. И двете не могат да го докажат., пък и на кой му пука?...

Но къде изчезна истинската ни интелигенция, онази, с която би трябвало да се гордеем? През девети век пречеше на християнизацията и по политическа целесъобразност: "... шат на патката главата..." Барабар с патенцата и неизлюпените яйца. После пречеше на ислямското превъзходство, на фанариотите, на панславизма, на мегали-идеята ; после - се оказа, че пречи на фашистите, после на антифашистите, после - на народа... И така - все по главата. Методът е един - оръжията различни, важното е - да я няма главата. И тъй като не бива народ без глава - той си сложи сламена - като на плашило. Ала нали всичкото иде от главата -  и самият народ заприлича на плашило - един такъв проскубан, опърпан, усмихващ се уж застрашително, а помахващ на врабците. Пък главичката му - тази дежурна интелигенция -  помахва поздравително при всеки полъх на вятъра и се надява съдбата да и подари крилца, та и тя да се присъедини към алчното ято на врабците.

Като казах врабците, та  се замислих, че онези държави, дето, горките, са се затичали към нас да ни цивилизоват, също ги управляват разни странни птици, но друго си е, врабец да те управлява - той е всеиздържлив, всеяден, привързан е само към трохите, живее ден за ден и все гледа да чопне нещо отнякъде. Мисля си, също така, че народ, който все още смята градът за враждебно простронство и упорито облива съзнанието си с отдавна овехтялата романтична идея за селото и патриархалния бит; народ, който обича образованието, но мрази образованите; народ ,  за който успялият човек все още е "чорбаджия-изедник", западният проспериращ свят е "прогнил капитализъм", а различните, на които се крепи еволюцията, с удоволствие поставя на Покрустово ложе; народ, който смята, че преклонената главичка сабя не я сече, въпреки че историята дава недвусмислени доказателства, че сабята сече натам, накъдето я насочи ръката; народ, който не се нуждае от граници, защото в главата си има обръчи от себепрезрение, себенеуважение, себеподтискане и омраза към всички, които се опитват да ги разбият и разширят мисловния му хоризонт - такъв народ не заслужава никакви други управляващи, освен врабци. Най-много някой петел отвреме навреме да се поизпъчи и да пропее, но около него веднага се оформя свита от кокошки и врабци, и в скоро време, като му се понапълни гушата и му поизбледнее оперението, заприличва на тях  и започва да чурулика, вместо да кукурига. Пък и народът не би могъл да припознае нещо друго - различно от  дълбоко законспирирания му в главата образ на Марко Кралевити, освободил три синджира роби, които впрочем после е превърнал в крепостни селяни.  И зазвучават в главата ми вдъхновените слова на св. Константин-Кирил Философ: "... Тъй и вие, ако не изговаряте с езика си разбрани думи, как ще се разбере това, що говорите? Защото ще говорите на въздуха. Защото, колкото и различни гласове да има   в света, все пак нито един от тях не е без значение. Ако, прочее, не разбирам значението на гласа, то за говорещия ще бъда варварин, и говорещият за мене ще бъде варварин. Ако благословиш с дух един човек без познание, как ще каже на твоята молитва "Амин", като не знае, що говориш..."

Защо пиша всичко това? Защото ме боли  за онази, истинската интелигенция, която, обречена на вътрешна и външна емиграция, е на път окончателно да изчезне от съвременния мисловен и реален свят на българина. Никога повече от сега (дори и във времена на робство) митологичното мислене и фолклорния бит не са били по-опасни за самосъхранението и оцеляването на народа ни, а именно те циркулират и се самонасаждат от всички нас в собствените ни глави, в модела ни на поведение и общуване. В контекста на фолклорното мислене, ако искаме да имаме добри войводи, добри пастири и добри даскали, трябва и селото ни да е умно - да разбира добре, че истинската интелигенция е като питомно растение - трябва му добра почва, грижи и любов. В противен случай, оставена сама на себе си, тя се превръща в бурен. А ако не си стопанисваш нивата - изкълвават я врабците.

В мрачни за родината ни времена един истински интелектуалец, от изчезващия още от тогава вид, беше възкликнал с болка и ирония : "Отечеството е в опасност! Но... що е отечество?" И отговорът, който се налага, за съжаление и от бурните събития днес е, че Отечеството е една народна приказка, в която чорбаджиите не разбират селяните, юнаците бистрят политиката в хладните механи и гласят хайдушки чети за борба с поредния поробител, момите и булките продължават да бачкат и да раждат по нивите (този път по чуждите), бедните даскали, с прокъсаните си дрешки  се опитват да влеят безуспешно ум и разум в главите на някое и друго будно българче, принудено да търпи подигравките на другите българчета, които пък знаят, че успешният живот има друга логика, не тази в учебниците, и че е по-добре да си богат и здрав, па макар и глупав в очите на множеството, отколкото - беден, болен и интелигентен, защото Бог обича еднакво всички. Отечеството днес е само спомен от миналото, един фолклорен мотив, който звучи по седенките и кара краката ни, понякога и пряко волята, да потропват на мегдана,особено, когато трябва да разгонваме врабците или да си избираме добри воеводи, добри пастири, добри даскали...

И това ще бъде така, докато не прозрем, че трябва като барон Мюнхаузен сами да се хванем за косите, да се измъкнем от етнографския комплекс, в който живуркаме, като част от атракцията и по примера на Робинзон Крузо, първо заобичаме пустинния остров, на който историческата буря ни е изхвърлила, а след това,  със силата на човешката си воля и интелект, го превърнем от природа в цивилизация.