Няма да пиша история, типичната полу-трагикомедия в трето лице... Без недомлъвки, без скрити авторски образи, без сюжет и изпълнение! Просто чувства... И не като поредно тийнейджърско любовно излияние, а като прости, човешки чувства - като живот... Животът ни, това е само и единствено една огромна смесица от чувства... Как живее слепецът? Той "вижда" образите на своите чувства за нещата...

 Боли ме... Сякаш цялата скръб на земята се е събрала някъде дълбоко в съзнанието ми и ту като с тънки иглички боде всяка брънка, ту като жестока плесница се стоварва... и няма как да избягам, няма как да предотвратя цялата тази огромна фурия от емоции... сякаш всички такива, които така нехайно и с просташка небрежност съм разпилявала за целия си живот, сега се връщат само за един безумно кратък миг и няма как да не е тежко, няма как да не ми натежат... Не съм страдалец, чакащ утешение, нито поредния поет, търсещ похвала - просто опитващ се да разбере себе си и света около себе си, просто човек...

 В така жадуваната, открадната самота... Чувствам се приятно, стояща на студената плоча, в близостта на окаяния студентски може би простор, изглеждаща сигурно ужасно откачена, с рошавата коса и разплакани очи... Какво ми пука в крайна сметка... Отсреща светлинките на големия град ми намигат, с нужното спокойствие и палава донякъде небрежност, гледам ги и радвам се, че ги виждам и от този ъгъл! Никога, макар отдавна вече да съм тук, не бях ги виждала оттук! И виждат ми се някак по-близки, повече "мои"... А те са си същите социалистически огромни светлини, отдавна вече уморени от нощната си тежка задача, същите онези, дето са ми се виждали и красиви, и ужасно грозни, и страшно далечни... а сега са ми тъй близо - и нито са грозни, нито красиви, гледани от моя току-що откраднат ъгъл, са си просто "мои"...

 Не бърша сълзите, нека стоят, бях забравила усета от солената тежест на тъй малките искрици пропиляна надежда... От последния си плач нямам спомен... Може би отдавна е било... Усещам се приятно нещастна, поради факта, че плача самотна, в някакво тайно местенце, озарена от куп светлини... Не е лошо да плачеш... Чувстваш се човек... А моментът сега е само мой и знам, че никой няма да ми го вземе - нито телефонно обаждане, нито смаяния поглед на някой случаен съсед. Такива моменти пак се чувстват, също като момента, в който разбираш, че си взел ужасно трудния и непосилен изпит - просто знаеш, че никой не може, та дори и с божествена сила да ти открадне това най-уникално в мимолетността си мигновение... По същия начин е и моментът на осмислянето и изживяването, на взимането на решения и решаването на проблема, на поемането по нова пътека, или на прокарването на такава из шубраките...

 Не трия сълзите. За първи път плача за себе си! За хиляди предмети, за драскотините по охлузените крачета и за любовните си тръпки, разочарована от близки или безкрайно щастлива от дадено събитие - за хиляди неща съм ронила сълзите си, и както усмивките, винаги раздавам, без да търся нищо в замяна и дарявам на хиляди големи и малки неща, така и безброй много пъти съм плакала... Сега сълзите се стичат по бузите ми, и сливайки се с нощния хлад, сякаш докосват не само кожата, а и дълбоко същината ми, сякаш шепнат подобно на есенна шума с нежен и недоловим гласец нещо успокояващо, нещо приятно... Не ме успокоявайте! Нещастна съм, ядосана и разгневена! На никого, на нищо - отвъд тази току-що намерена самотна тераса светът ми си е същият - подреденият ми хаос, онзи със щастливите усмивки и небрежността на младостта... Тук и сега обаче, само за мен и само в мен е събрана тълпа от разгневени хора - едни плачат, безсилни и с неистови усилия едвам се чува грохота на скръбния им гласец, а други бушуват с гръмогласните плясъци на океанските вълни и наддават най-заглушителния вой...

  Два гларуса прелитат над моята мрачна особа и завъртайки се с лекота в пируетите на собствената си свобода и може би любов, изчезват някъде из светлините... Красиво! За кратък миг ми се струва, че светът е добър! После... пак е лош, а всичко в него е така трудно и грозно... Замислям се и задълбавам до корена на чувството. Като го няма него, светът си е просто свят, един и същ, постоянен, неизменим... Но никой не може да изкорени чувствата от живота си! Те са толкова много, те ни правят това, което сме, такива, каквито ни познават другите дори... Чрез тях познаваме света и понякога съдаваме такива... Благодарение на тях има красиво и грозно, силно или твърдо, коварни или проницателни, самотни и нещастни, примирени и предпазливи, близки и далечни... Всеки живее с чувствата си, всеки ден, с всяка глътка въздух! Позволявам си да ги крия от другите понякога, но никога и от самата себе си... А сега чувствам страх, гняв и някакво отвращение, някакво ужасно недоволство от самата себе си, от обстоятелствата... Чувствам се адски силна в безсилието си, може би именно заради тази отчаяна ярост, така изведнъж появила се и обладала цялото ми същество...

  Живееш... Целиш се някъде и хукваш да изпъняваш задачи. Падаш, ставаш, затичваш се или пък лазиш. Но си там. В твоя свят. Заставен си да го живееш. Не си го избирал по каталог. И научен пак от живота, че понякога няма смисъл от роптаене, не викаш с негодувание срещу живота си, дори и недоволен от това, което ти предлага. Просто живееш. В началото ти е някак си неприятно. Мислиш си какво ли би било, ако животът ти бе друг, кориш се дълбоко за несгодите и вечер до късно не можеш да спиш. После започваш да се оглеждаш наоколо. Казваш си "няма начин" и с времето съвсем спираш да роптаеш. Поне аз така правя.  Научих се да не искам да променям нещата, които не зависят от мен... Научих се да възлагам надежди, само когато има поне един процент вероятност да успея, при нула процента разбрах, че няма смисъл и планини да премествам... И научих се да се радвам на живота си, напук на нещата, които ми пречат, та дори и те да ми се навират в очите... Научих се да се усмихвам всякога, когато пожелая, дори срещу мен да стои крив целия свят. Научих се сама да определям настроенията си... И се радвам дори понякога сама на себе си в създаденото от мен щастие. Не съм някакъв заклет оптимист - дори напротив! Просто премахвам мислено всичко онова, което ми пречи, и... живея. Моят собствен живот! А когато съм тъжна пък, тъжна съм заради себе си пак, не заради някакво си друго събитие или личност...

             И нещо се случва. Блъска ме като най-правилно центрирания юмрук и ме кара да спра, да се огледам, да помисля... И виждам. Не грешката си - не съм грешала... Виждам онова, което досега е било скрито... И става ми тъжно, и плача... Седя самичка на тъмната тераса, втренчена в близко-далечните светлинки и не, не се вайкам, защото, по дяволите, благодаря на туй, що ни е създало, че ни е дало тези проклети чувства, които ни правят тъй безмилостно нещастни!!! Благодарение на тази тежка болка аз виждам туй, що досега беше ми скрито, туй което стоеше зад копринената завеса и виждах само бледите му очертания... И не трия сълзите си. За първи път плача за себе си! И знам, може да не е тук и сега, може да не открия в този момент отговор или решение. В това няма никакво значение - вече виждам проблема... значи и решение някога все ще намеря!

            А след това, слизайки надолу към другия ми, тъй познат и досегашен свят, мисля си пък за това, което ме е заставяло да не виждам зад завесата. И знам, че това пак са чувства! Притеснение, свян от незнание, страхът от тичането по нови, непознати за мен пътеки... Чувства! Няма нищо друго, освен чувства в човешкия ни свят! Посрещала съм ги с отворени обятия, чакала съм ги и искала, после пък до болка отричала, хулела – исках да не съществуват, да ги няма в битието ми, забравях ги, потисках ги... Сега обаче, слизайки надолу към света, криещ други шарени багри от чувства, колкото и да ми е тежко, осъзнавам, че не искам да ги няма – и добрите, и лошите... И няма да се изморявам да ги притежавам, търся или разгадавам... Без тях не бих могла по такъв уникален начин да изследвам иначе обикновения ни свят...