Свикнали сме да гледаме на себе си като връх в еволюционно ниво, като изобретатели без особени грешки, гении, обществени животни. Въпреки това като че ли, колкото и гениални да сме, се водим към собствената си гибел. Но тогава, щом сме толкова гениални, защо продължаваме да действаме срещу самите себе си?
Човекът е средина между всичко и нищо именно защото е и всичко, и нищо в зависимост от аспекта, в който го разглеждаш.
Всичко е, изправен пред нещата, по-нисши в своето съществуване от него. Ако го разгледаме на биологично ниво, човекът е върхът в еволюцията, поне за момента, макар че не е перфектен и всеки един от нас си има своите недостатъци. Приспособени сме към всеки един климатичен пояс, срещаме се почти навсякъде по земната шир, където температурите не са екстремни, където прехраната ни е поне малко от малко сигурна…
Ако сравним човека с едноклетъчните, той ще е безспорният връх със своята специализираност на клетъчно ниво, но именно това не ни позволява регенерация както при някои други нисши организми, т.е. отказали сме се от едното за сметка на другото. И същевременно тези дребни организми ни създават огромни проблеми, когато стане дума за заболявания.
Ние сме и всичко, и нищо и макар да не го съзнаваме ежедневно, защото животът ни притиска в лапите си, нима не сте се чувствали нищожни, застанали на висок връх на планина, или загледани в необятността на морето?
От високо човек може да види своите творения. Къщичките изглеждат като малки кутиики нейде долу, обгърнати в сивотата на ежедневието и мислите ни, бялата пелена на забравата за това какви сме всъщност. Пътищата ни са криволичещи линиики, опитващи се да ни свържат помежду ни, за да не се чувстваме изолирани, сами. Ако се позамислиш, разбираш, че ти и твоите творения сте само капка в океан от мечти и илюзии, нещо нищожно за най-великия създател - природата.
Творенията ни са преходни, ние сме преходни, но не го разбираме до сетния си час, освен в редките мигове, когато не сме достатъчно затормозени от лични проблеми, за да обърнем внимание на нещо всеобщо.
"Живеем като че няма да умрем, а умираме като че не сме живели"
Нашето съществуване е миг между две вечности. Първата е вечността на нищото. Тази, от която идваме, но не познаваме с очите си и от която рядко се интересуваме повече, отколкото да задоволиме ненаситното си любопитство. Втората е вечността на всичко онова, което не знаем, което ни предстои и което копнеем да узнаем…
Често се страхуваме от това, което ще дойде, защото не знаем дали нещо няма да се обърка, да стане не така както сме го искали, защото ние не контролираме събитията. Пред съдбата ние сме истински нищожни. За нея сме просто поредната й жертва, която ще изненада иззад някой ъгъл и ще му донесе или моменти на неопределима радост, или на нетърпима болка и скръб. Ние сме безсилни пред това, което може да ни сполети утре от една страна, защото не знаем какво би могло да бъде то, но дори да знаехме, бихме ли могли да променим нещо?
Магията на живота ни е в това, че нямаме представа какво ще се случи, защото ако знаехме, щеше ли да има смисъл да сме тук въобще?
Водени от желанието да сме нещо повече, дори малко, създаваме всевъзмони неща. Компютрите са израз на невъзможността за нашия мозък да прехвърли хидяди мисли и сметки едновременно и да открие точния отговор. Колите, влаковете, самолетите - на невъзможността да се намираме на много места едновременно, да се движим по-бързо, за по-кратко време.
За всеки недостатък откриваме заместник, който да направи животът ни малко от малко по-лесен, но често тези машини заместват изцяло нас като действащи личности, защото е по-лесно да зададеш на компютър да направи нещо, отколкото да възлагаш на човек…
Бягаме от това, което ни плаши, крием се в свой собствен измислен свят, заобикаляме се от хиляди стени и се стремим да запазим малкото, което имаме като себе си. Мразим и обичаме силно, надарени сме с чувства на привързаност, любов, омраза, презрение и завист и често се водим по своя път именно от тях, като съвсем забравяме разума, който може да вика отчаяно точно в обратната посока. Боли ни, когато загубим нещо, но повече от всичко боли, когато загубим себе си в света около нас, който ни изпива малко по-малко. А дали ще намерим пак себе си, любовта си, мислите си… зависи само от това колко старателно се опитваме да ги достигнем, колко искаме и вярваме, че можем да го направим…