Цветът на деня
(вечерна импресия)
Април е. Десет дни след рождения ми ден. Седя си в квартирата и наблюдавам, не, по-скоро усещам как се изнизва денят. Този цвят на деня го мразя ужасно. Слънцето омърлушено се скатава зад покривите, хем иска да грее, хем вече се тътри уморено към бърлогата си, там някъде на запад. Наоколо тишина, само от време на време някоя кола или човешки глас ще се обадят навън. Всичко е така замряло, че ти иде да виеш. Една топка засядa някъде под лъжичката и едно тревожно очакване за новата доза самота ме сковава. Поглеждам към компютъра - няма интернет. Боже, единствената ми връзка със света изчезна. Ще напиша писмо на един приятел, от доста време се каня. Ужас. И това няма да стане, нали нямам интернет да го пратя. Поне ще поиграя на карти. Един пасианс, два… Времето сякаш е застинало. Мисля, че е минал поне час, а се оказва, че са само седем минути. Да, моят приятел. Приятелю, в такива моменти само ти ми помагаш. Твоята музика ме приютява. Пускам си музика. Масачузетс и нежния топъл глас на един приятел ме гали. Топката в мен става лавина. А сега какво? Не съм те чувала от много време и се тревожа за теб. Добре ли си, здрав ли си? Да не ти се е случило нещо. Нямам търпение да дойде вечерта, за да зачакам пред скайпа. Какъв ти скайп? Нямам интернет. Но имам телефона ти. На хиляди километри от теб аз го имам. И се надявам това кълбо, набъбнало в мен, да се разсее, ако чуя гласа ти. Не знам какво става. Набирам телефона ти. На входната врата даже и обхват нямам. Гледам, внукът на хазяйката излиза от новия си дом в съседство с мен, с навлажнели очи, залита пиян. Поглеждам го, а той само успява да ми каже - не мога да свикна тук, след толкова години с децата и жена ми… Наскоро се разведе. Набирам номера ти, приятелю, и се надявам да те чуя.Чакам дълго да вдигнеш слушалката. Някакъв глас ми изломотва на немски нещо и прекъсва. Втори път… Пак същото. Отсреща един червен слънчев лъч ме облизва и тъжно ме съпровожда до прага. Какво става с теб. Добре ли си. Защо така изчезна? Знам, че ме имаш за много добър приятел, но къде си? Сега аз имам нужда от теб. Само чувам песента ти, която още повече ме натъжава. Всичко в момента ми се вижда смазващо. И цвета на деня, и самотата, и тъгата… В мивката дни наред няма чинии и чаши, отдавна купеният хляб е все още цял… Две седмици вече съм тук, очаквах да се насладя на самотата си, толкова дълго чакана и бленувана… а то… Но тази мелодия ме разтваря, настройва ме за нечие присъствие, но всъщност… присъствие няма. Отдавна смазаният порив за романтика като че ли напомня за себе си. Не, то не е романтичен порив , а усещане за пустота, която в този момент нямам нищо против да споделя с някого. Момчетата са все още в България… С техните приятели, с техния живот… с техните тревоги и проблеми… След два дни ще са отново тук. Някой би казал - край на самотата. Нищо подобно. Още по-смазваща. Всред живи хора да си сам. И сега пощата ми се пълни с писма от всякъде. И скайпът ми пищи обезумял, когато се появя… Но от една страна искам да се скрия, да изчезна, да се покрия. А направя ли го, става още по-ужасно. Дали пролетта така си играе с мен. Дали все пак тези отбрулени листи в душата ми се превръщат в лавина, която напира да изригне в една болезнена и сгърчена въздишка. На пръв поглед няма причина. Ето, пролет е, всичко възкръсва. Започват да пърхат всякакви живи твари, дъх на зелени треви и цветя се носи навсякъде… Слънцето си ляга уморено с надежда за новия ден… С нови сили, с нови надежди… А тук е криза… Стачки и тревоги определят моето утре. Едно утре с дъх на зюмбюли, цвят на прах и тишина, без усещане за нечие присъствие.
© Корнелия Нейкова Todos los derechos reservados