-------------------------

25.02.2005,Петък

-------------------------

                 Идва времето, когато рано или късно осъзнаваш колко самотен се чувстваш в даден момент и това ти се струва цяла вечност!... Един момент, един миг от многото, които преживяваш всяка изминала секунда, точно този миг протича като цяла вечност... Имаш натрапчивото чувство, че ти си най-грозната картинка именно този миг, когато отново се срещаш със самотата! Отново, да, защото и преди си изпитвал това, и преди си се ненавиждал, заради това, че си просто... самотен... Понякога, когато си сам, започваш да се депресираш, плаче ти се, защото знаеш, че в останало време ТИ ще се мъчиш, заради мислите, които ти идват в главата, заради една горчива вина, едно самосъжаление, което е заседнало в мислите ти! Горчив вкус и горчиви сълзи! Идва ти да крещиш, да ревеш, да се тръскаш, да обвиниш някого заради това, че си самотен! Затваряш се в себе си и започваш да си мислиш защо така се получава винаги, когато имаш нужда от нещо, от някого... Търсиш причината за тези страдания на душата, които те измъчват от доста време насам. Търсейки смисъла на всичко това, решаваш, че може би няма никакъв смисъл и се отпускаш, без всякаква воля за каквото и да е било, и пак започва онова самосъжаление, и ония горчиви сълзи, но този път те са тихи... Искаш да крещиш, ама така, че никой да не те чуе, някак си така – наум, за да може само ти да си изживееш болката...

                 Понякога се озоваваш самотен сред тълпата от тези, които са около теб. Вече се чувстваш огорчен и всичко, което вършат другите, ти се струва БЕЗМИСЛЕНО и някак си тъпо... Защо всички се смеят? Защо говорят за толкова обикновени неща? Защо се смеят на толкова обикновени работи? Всичко ти изглежда тъпо. Дори и начина, по който протича днешния ден... Всичко и всеки те ДРАЗНИ, до такава голяма, върховна степен, че искаш да направиш всички на едното нищо! Нещо те човърка да се разкрещиш на човека срещу теб, който ти говори за обикновените му там работи и няма представа ТИ КАК СЕ ЧУВСТВАШ! Но този човек ти е приятел и те пита какво ти има, зашо не говориш нищо и какъв е тоя измъчен израз, а ти смотолевяш някаква разбираема причина, за да не му се развикаш всеки момент... Все пак тие приятел, гадно ще е да завличаш и другите в твоите проблеми... Знаеш, че няма как да обясниш на когото и да  било защо се ЧУВСТВАШ ПО ТОЗИ ГАДЕН НАЧИН... Защото никой няма да те разбере... Пак ти се доплаква... Искаш да извикаш, че се чувстваш зле, защото си самотен, но нещо те възпира и започваш да се чувстваш безпомощен... И сякаш нещо, някаква буца ти засяда в гърлото и не ти дава да говориш... Пък и кой ще го е грижа КАК СЕ ЧУВСТВАШ ТОЧНО ТИ?... В този момент си казваш, че не ти пука за нищо и че не ти пука дали ще засегнеш някого с грубите си думи! Ох...

                Чувстваш се самотен, въпреки приятелите, с които си заобиколен... В теб ли е вината? Това, ето това, е основния въпрос, който си задаваш сега!... Не искаш да обвиняваш никого, защото нямаш това право! Ама се чувстваш толкова потиснат, особено когато вървиш сам по улицата и се разминаваш с хора, които са... които не са самотни... С колко ниско самочувствие се чувстваш, когато се прибереш „у дома” и осъзнаваш, че отново трябва да прекараш вечерта сам... Чувстваш се тъпо и... Много се натъжаваш... Често плачеш заради това... Пада още една горчива сълза... Случва ти се толкова отдавна да си в това състояние... Винаги си повтаряш, че някой друг ден ще забравиш за поредната самотна вечер,но... сякаш не искаш да забравяш... Започваш да се връщаш назад във времето и си спомняш още един миг, когато си се чувствал отхвърлен... особено в любовта... Този миг ти се е струвал цяла вечност... Да, цяла вечност, в която се чувстваш като нищожество! И пак сълзи...

                 Мислиш си – „имам приятели, семейство, не се оплаквам, че живея лошо, но защо се чувствам зле? Къде е причината?...”. Не виниш никого... Явно живота ти досега те е постaвял в неподходящото време и място... По-нататък може да бъде по-добре. Може и да се почувстваш по-добре, по-несамотен... Може би... някога...