Да речем, че всичко е наред. Ще се влюбя. Ще тегля заем, апартамент ще купя, две дечица ще отгледам. И ще работя много.
Да речем, че и жена ми ще помага. Ще работи, ще снове и ще сънува друг, ще ме упреква и ще ме обича понякога.
Да речем, че всичко това е нормално. Да оцеляваме някак. С две заплати не е лесно, но ще се справавяме някак. Децата растат. Ние още сме здрави.
И това продължава. Всичко е пак да речем. Ние започнахме да остаряваме: пак да речем. Трябват средства за лекарства. Остаряха родителите ни. Баби, дядовци... Няма пари. Сега да си смениш няколко зъба е пет минимални заплати. Или толкова пенсии.
Да речем, че можем без зъби. Беззъбо ни мина животът.
Споминават се нашите баби и дядовци – все в ковчези, прогнили от липса на спомени.
Споминават се нашите майки, бащи – и те са в същото гнило легло.
Да речем, че всичко е наред.
Но преди да го речем...
Нека първо да видим кое е наред?
Нищо.
Вярваме в Бога езично и го обичаме егоистично. Зряло, убедено: и в езичието, и в обичта. ...