Най-българският ден – 24 май – е днес. С празничното настроение, с гордостта, че “и ний сме дали нещо на света”, с шествията и манифестациите.
За които именно ще стане реч. Защото почти половин век у нас манифестацията звучеше като наказание. Събират служители, работници, ученици на едно място, тренират известно време /понякога като деца по седмица сме марширували, изравнявайки флангове и добивайки щастлив идиотски израз за пред трибуната/, а сетне започва изпитанието. В което е най-важно добре да се мине пред височайшите вождове – партийни, държавни, местни – защото сетне имаше събрания за отчет, викания на килимчето, дори наказания.
И затова българите с лекота махнахме на подобни изяви. След което се сетихме, че 24 май е национална изява, а шествието е поне от Възраждането насам. Та затова се възстанови. Обаче – типично по нашенски комплексарски маниер.
Отново важни станаха познатите лидерски елементи – трибуна, на която са накачени люде, избрани по някакви неизвестни критерии, минав ...