Светлината... символ на чистота, невинност, надежда, любов и топлина, се крие в нашите сърца. Благодарение на нея обичаме и прощаваме. Благодарение на нея съществува разбирателството и единодушието. Светлината е доброто в нас, всички онези добри качества, които ни правят човеци, а не просто част от тълпата. Тогава защо все по-рядко изявяваме тези свои качества? Защо забравяме за чувства като любов и разбирателство? Защо сме толкова жестоки спрямо околните? Нима светът за нас е перфектен и не се нуждаем от приятели, хора, които да се опитат да ни разберат? Нека си представим светът какъв ще е, ако всички загърбим светлото в душите си. Ако станем егоисти, лицемери, ако мразим и ненавиждаме. То тогава трябва да се замислим има ли по-голям ад от този, който обитаваме.
      Казват, че "Никой не може да ни вгорчи живота толкова, колкото ние самите". Да, така е. Ако запазим красивите чувства в душите си и светът ще е по-добър. А нали за това мечтаем? Нали това е целта ни? Всеки иска по- добър живот, а в същото  време какво правим? Продължаваме да рушим светлото правещо ни Велики. Забравяме за човешките ценности.
     Обсипваме с обвинения околните за вгорчения си живот и за личните си несгоди, но защо  не се замислим поне за миг дали не грешим...
    Прошката е едно от светлите качества, което сме забравили, но защо? Защо не умеем да прощаваме, а само да съдим? Защо рушим добротата, а не я запазим?
    Не знам кой ни е научил да мразим. Не знам и защо го правим. Но знам, че всички сме хора и се нуждаем от любов, подкрепа и разбиране.
  Говорим за човешки права, но какво е всъщност това след като ние самите сме се превърнали в дяволи...
   Забравили сме дори и онези мили думи, които могат да ни отворят толкова много врати. Все по-рядко в ежедневието и за жалост най-вече сред младежите се чуват думи като: "моля",  "прости",  "извинявай", "благодаря",  " би ли могъл",  "ще може ли",  "ако обичаш", а учтивата форма "Вие" въобще не съществува в речника им. Забравили сме за молбите, заместили сме ги със заповеди.
     Имаме толкова богат език и толкова звучен, а предпочитаме грубите изрази...

   Толкова сме се отдалечили от представите за човека, за оня добродетел, че дори думите от ежедневието ни звучат зловещо... Дори можем да кажем, че докато говорим от устата ни бълват змии и гущери, защото сеем омраза.
 Нека се замислим, когато говорим понякога една мила дума е ключ към сърцето на някого. А доста често в опитите си да помогнем на някого накърняваме близък. Защо в този момент не можем да кажем:" Моля те, прости ми..."? Толкова ли е трудно да се извиним? На какви се правим! Всеки греши, всеки човек се нуждае от втори шанс. Правим се на недосегаеми, но нима е срамно да помолиш за прошка, да признаеш вината си, а не е ли по-скоро смелост?
    Мечтаем за свят, изпълнен с любов. Но за да ни обичат, трябва и ние да обичаме. За да ни уважават, трябва и ние да уважаваме.
    Всички се раждаме човеци, от които блика светлина, но защо по време на житейския си път се променяме толкова много и се превръщаме в същински дяволи....
    Обсъждаме  останалите, но нека застанем поне веднъж пред огледалото и да си зададем въпроса "какви сме", дали не сме и ние като тях?
    Всеки един от нас е създаден и отгледан с много любов и имаме едничка "мисия" да обичаме. А не да мразим, толкова ли е трудно?
    Тогава защо всеки ден се увеличава броят на побоищата, убийствата и т.н. А най-лошото е, че това доставя удоволствие на по-голямата част от младежта. Трябва да се засрамим от този факт. Но не, всъщност младежта се гордее с това... за Бога, къде отиват добрите качества, къде отиват светлият лъч доброта и човешки ценности?
    Нека направим света, в който живеем, по-добър! Нека се обичаме! Нека заедно да създадем "Рая", за който всеки мечтае. Да сътворим по-добър живот, ако не за нас, то за нашите деца! Нека запазим светлината в душите си и да бъдем човеци!