Въпреки всичките си практически несъвършенства, които днес констатираме, демократичният капитализъм е несъмнен продукт на етическа концепция, първично изхождаща от ценноста на индивидулната свобода. Тази теза се подкрепя от факта, че няма сериозна съвременна социологическа или философска школа, която да отрича първенството на  индивида пред обществените институции и държавата в иниацитивността за преобразуване на социално-икономическите и духовните условности на обективното битие. Ето защо, следва да се отбележи, че индивидулната активност е вплетена в нравствеността на човешката свобода до степен, при която последната определя нейния обективен смисъл във всеки отделен комплекс от обществени условия. Безнравствената активност заема “живот” от формите на принуда над човешката личност, с което тя неизбежно уврежда хуманния потенциал на индивида.

 Църквата винаги е вярвала и поучавала, че Божията любов е по-голяма от слабостта на нашата природа. Затова тя твърди, че движещите сили на човешката история са идеите (не винаги тъждествени с преобладаващите индивидуални интереси), които хората могат да опознават и използват. В светлината на тази истина тя идентифицира автентичността на етическата концепция развита върху ценноста на индивидулната свобода. Отец Мачей Зиемба, доминиканец от Краков, посочва, че корените на съвременния демократичен капитализм получават жизнена енергия от някои основни етически компоненти на християнската философия, а именно:

1. Разбирането за света като разумно творение. Това означава, че той не е продукт на случайност, предопределила хаотично неговата структура. В този смисъл призвание на човека е да открива правилата, организиращи действителността за да бъде в състояние да вниква по-пълно в Божия сътворителен промисъл като го използва за благото на цялото Творение. Природата може да бъде изучавана рационално, защото тя не е акт на Богоявление, т.е. Божията святост не е обвързана с никакви дървета, животни, водоизточници и пр.. Тя е преди всичко Богопроявление на безусловна любов към човека, чрез която той е поставен на най-високото място в нея. Следователно целият емпиричен опит на човека и в частност развитието на отделните науки намира универсален смисъл в опознаването на Божията воля вложена в Творението. Този универсален смисъл представлява най-естествения импулс за динамизма на човешката природа, чийто потенциал активиран с него се превръща в плодоносна почва за развитие на науките.

2. Идеята за линейния характер на времето. Времето разглеждано като линейно измерение представлява отворена система и това не предполага буквална повторяемост на нито един процес в него. От тук става очевидно, че всеки миг в човешкия живот е уникален, което задължава той да бъде използван ефективно.

3. Схващането за равенството между хората. Христовото учение не прави разлика, както между евреин и грък, така и между господар и роб. Идеята за човешкото равенство винаги е завладявала мисленето на хората през историята, завладява го и днес. Като примери за успешно съвременно присъствие на тази идея могат да се посочат усилията за постигане на справедливо социално отношение към инвалидите и жените.

                Отец Зиемба достига до извода, че днешните общества живеят в християнска атмосфера като възприемат много от принципите на християнството и се съобразяват с тях като с естествен закон. За съжаление, обаче, твърде голям брой съвремени хора не си дават сметка, че преди две хиляди години идеите на тези принципи са се споделяли само от една малка група от Исусови ученици живеещи в периферията на Римската империя. Най-тъжното в повърхностността на тези хора е, че с възприемането на християнските принципи, те отхвърлят религията, която е в основата им.  Така в ред конкретни ситуации християнските принципи биват изпразвани от трансцедентната си същност, с което приложението им се ограничава до това на постановки от школа на идеалистичната философия. От тук чрез вътрешната противоречивост на емпиричния опит (идеалистичната философия) се уврежда достойнството на индивидуалната свобода, чиито интегритет с общото благо губи своя смисъл. В този контекст, за да се запази функционалността на обществения договор, солидарността се подменя със социална принуда. Практически примери за това какво може да роди едно разбиране на разглежданите по-горе принципи лишено от чувствителността за тяхното трансцедентално битие представляват научните разработки унищожаващи хуманната същност на човека (в оръжейната промишленост, генното инжинерство, гинекологията и пр.), заробването на наемната работната сила с цел преследването на по-висока комерсиална ефективност, както и стихийната глобализация, която под маската за формално равенство на човешките права, преразпределя земните ресурси неравностойно в посока на икономически по-силните общества и индивиди.

Слабостта на съвременните общества при намирането на хармоничен път към общото благо в условията на демократичен капитализъм, като че ли припомнят мисълта на известния руски писател Л. Н. Толстой, че “доброто е нещо, което е трудно да се определи, но то определя всичко останало”.  За Църквата и за всички добросъвестни християни, тази слабост поражда благодарност за дара на Божията любов, защото чрез нея те разбират колко млада е съвремената цивилизация в своето пътуване към съвършенството на вечността и колко още много евангелизаторска работа предстои да бъде извършена. И ако благодарността е паметта на сърцето, то съвременните ученици на Христос следва ясно да разбират своето призвание и сила във вечния полъх на Светия Дух.