Искам да чувам
Слушам дъждът как пее в ушите ми и как квакат уплашените жаби, когато объркат гьола си. Но сега е слънчево и няма помен от дъждовен облак! Защо да мисля за дъжда? Защо да чувам неговата песен? Защо ми е въобще да чувам? Постоянно някой те поучава и ти говори, постоянно някой ти мърмори! Току чуя някоя клюка, току някой простотия или цветущ израз, характерен за провинциалното общество, но напоследък започнал да навлиза в масовата езикова употреба и на градската ,,интелигенция”. Не бих се учудила от ругатните на един каруцар, но когато излизат от устата на някой ,,уважаващ себе си човек” – да кажем депутат или учител, то тогава бих искала да оглушея. Можем ли да избягаме от това, което не искаме да чуем, когато то е навсякъде около нас. Да кажем, пускам си телевизора и – хоп, ето ти някой прекрасен хит от рода: ,,Седем-осем и ще си паднала”, ,,Доко, Доко” и така нататък. Съседката от горния етаж пък го е ударила на турско и сръбско, а долу под балкона някой анонимен алкохо ...