Мечтах...

Мечтах, че мечтите умряха! Уби ги малодушието и невярата в нищо! Мечтах и как сивите се радваха и ликуваха тяхната гибел!

Мечтах, че мечтите умряха! Довърши ги неспособността на хората да видят красотата! Мечтах и как сивите не ги интересува, дори ги радва, това!

Мечтах, че мечтите умряха! Прогнили ги гледах, забравени от всички! Мечтах и как сивите ги гавреха, че те сами са си виновни, че не се сбъдват!

Мечтах, че мечтите умряха! Никой вече няма да усеща тяхната сила и мощ! Мечтах и как сивите си отдъхват, че вече ще спят непробудно през нощта!

Мечтах, че мечтите умряха! Вече усещам празнотата вътре в мен! Мечтах и как сивите празнуват края на борбата!

 „ – Когато направиш, каквото сивите ти кажат, само се нараняваш! Ела с мен!”, каза ми Мечтата!

„- Когато тръгнеш, вземи ме с теб!”, отговорих на Мечтата аз, „не ме оставяй сам, позволи ми да се включа в твоята борба... така усещам, че само бягам – надбягвайки себе си всеки ден наново и наново! Ела!”

„ – Успокой душата си – няма да позволя и ти да паднеш с мен! Остани с мен...” каза ми Мечтата!

„ – Но ти сега отлиташ... надалеч и за дълго! Аз оставам сам, неспособен да те придружа... казваш „Ела!”, но не знам дали и аз като теб ще полетя! Ако скоча в пропастта, ще избягам ли с теб, или просто ще пропадна?”

И тогава мечтах, как съм унизен и без мечти, луд и без надежда за утре...

 Мечтах тогава, че вече няма да има радост и надежда – те бяха загубени и дадени на враговете...

   Мечтах как оставям се на самотата и саморазрухата, сгазен от реалността и невярващ в утрото!

     Мечтах, как душата и живота ми, бавно затихват... а аз бягам оттук с все сила... вече няма да мога да предпазя тези, които обичам!

„- Не се притеснявай, всичко ще е наред, не е нужно да бягаш!” каза ми Мечтата! „Затвори очи, отвори съзнанието си за света, скочи и ще видиш, че ще полетиш!” каза ми Мечтата, и това ме събуди!...