Студено е. Мракът превзема пустите улици на големия град. Вали дъжд. Вятърът свисти в клоните на дърветата. Единственият шум, освен този на дъжда, са моите стъпки. Бездомна се скитам. Не вдигам глава. В това вече няма смисъл. Всичко хубаво на този свят е погубено. Разрушено е от човека.
   Сълзите ми се сливат с дъждовните капки. Как искам да съм като тях. Свободна и безгрижна. Да донасям на тази земя водата, от която се нуждае. Мечтата ми е да бъда потребна на хората. Не искам да се чувствам безпомощна. Но това е невъзможно. Обграждащото ме общество смачка желанието ми за живот. Усмивката на лицето ми се стопява, още преди да разцъфнала. Вече нямам доверие в хората. Срамувам се, че съм човек. Но тогава изниква друг въпрос. Какво мога да бъда? И сякаш светкавица, отговорът просветва в мислите ми – „Капка!”. Няма нищо по-хубаво от това. А какво всъщност е тази малка частица дъжд? В съзнанието ми изниква златен бокал. Сякаш някой невидим излива капка по капка кърваво червено вино. Но дали това наистина е благотворната напитка или друго нещо се крие тук. Може би това е животът на човек. Частичката по частичка той тече и никъде не забавя ход. На всеки човек големината на бокала е различна. Даже понякога тя се оказва прекалено малка. Толкова много неща имам да свърша. Сърцето ми прелива от мечти. Но надали времето ще ми е достатъчно. Имам чувство че при мен пълненето на чашата на живота е забързано. Сигурно е така, заради изпареното ми желание за живот. И за всичко това е виновен човека. Единственото, което искам е да живея спокойно. Да мога да се усъвършенствам. Прекалено големи ли са ми мечтите? Изглежда за този свят – Да. Тогава какво друго ми остава освен да се превърна в капка? Да се слея с другите. Да милвам лицата на останалите под дъжда.
   Студено е. Мракът превзема пустите улици на големия град. Вали дъжд. Вятърът свисти в клоните на дърветата…