Хиляди изгреви и залези на живота са отлетели към звездите и с всеки изминал ден продължават да излитат. Всеки от тях е станал звезда. 

Така поне ми разказваше дядо в онези безгрижни вечери, когато бях крехко дете. Спомням си как седях в скута му, отправила поглед към буйното огнище, за да започне той своята приказка.
     Затварям очи... и сякаш бушуващият ураган от чувства в мен намира утеха и подслон в този отминал и прашен спомен. Усещам топлината на огнените езици, които разпалват в душата ми горчива носталгия и тъжна болка. Гласът на дядо е толкова мек и спокоен, вдъхва ми увереност, но пробужда и сълзи. Старческата му ръка гали моите копринени коси, от които се разлива свежия аромат на дъхави цветя. Поглеждам през прозореца и оставам запленена как върху сияйното небе трепкат нежните звезди. Една пада, оставя огнена диря и изчезва. И вместо да ми каже къде отиват, дядо ми разказва чудната приказка за звездите, знаещи всичко за живота ни, толкова мъдри, за да опазят тайната му. "Онази бяла пътека, дето води далеко нататък, се вижда най-вече по време на жетва. Това е Кумовата слама. Някога един човек имал кумец, който искал да му помогне, за да овършее навреме. Дошъл кумецът, свършил работата, но през нощта съгрешил и откраднал сламата. От бързане не се и обърнал да види какво оставя след себе си. А сламките се посипали по целия път и толкова ясно светели, та хората срама и греха да му видят. Затуй звездната пътека е най-ярка на небосклона по жетва. То, лошото, диря остава, дядовото, не го забравяй!"
   Нетърпелива и любопитна, питам: "Дядо, а сега ще ми прочетеш ли приказка?" Очите му грейнаха с магическата сила на слънцето, а невинната му усмивка ме накара да затая дъх и да очаквам с метежно вълнение. Треперещата старческа ръка взе очилата и грижливо пазената книга, отвори на отбелязана страница и зачете с меки, игриви нотки в гласа си: "Чернишка. Старата лисица следеше всички движения на своето петмесечно лисиче и се преструваше, че спи. " Погледът ми се спираше, ту върху празнично горящата камина, ту върху подмладеното лице на дядо. Думите се нижеха като мъниста и аз потъвах в техния бляскъв танц.
    "Лисичето стоеше на пътеката, клекнало на задницата си. Ушите му, кадифеночерни и твърде големи за неговата малка глава, се изправяха от време на време да слушат крясъците на сойките долу, в дъбовата гора. "Вълшебството на това произведение на Емилиян Станев завладя детсткото ми съзнание и изгради романтичната ми душа. Щастие засиява в очите ми, когато отново и отново го препрочитам. Дори и сега, когато поемам сама по дългия, изпълнен с щастие, но и с горчиви сълзи, път на живота. Винаги нещо в мен трепва, когато се докосна до "Чернишка". Нахлуват цветните спомени за книжката на дядо, за пожълтелите й, но пропити с любов страници, за онзи особен аромат, който всеки път гъделичкаше нослето ми, щом дядо обърне страницата. А рисунките сякаш оживяваха и палаво играеха със съзнанието ми. Сякаш аз бях онова малко лисиче, прогонено от майка си и готово да посрещне тъжната елегантност на реалността. Преживявах всяка болка на Чернишка, радвах се, когато тя беше щастлива, страхувах се заедно с нея. Тя заживя в сърцето и душата ми, като символ на изгарящата жажда за свобода и горчивината на изстрадания опит. Това се крие в онези очи, с които лисичето плени сърцето не само на Фокасинов, но и моето." Те блестяха като седефени, когато светлината падаше право в зениците им, ту изглеждаха като направени от янтар, в чиято искряща бистрота се виждаха многобройни жички. " Омагьосана от безкрайната красота на тези очи, аз се потъвам в техния приказен свят, където властва метежният порив на свободната душа и притегателната сила на непознатото...
   Диво щастие обгръща сърцето ми, което тупти с магическата сила на книгите. Една надежда посипва със своите цветове душата ми, надеждата, че "Чернишка" на Емилиян Станев няма да се превърне в безвъзвратно отминал спомен. Тя ще продължава да радва всеки, чиято душа следва подвига на детската чистота и стихийната любов към безбройните светове на приказката.