"Нека ухае на рози пътят, по който вървиш,
любов да те води към човека, когото цениш. "
Чакайки на бара за две кафета в пластмаса, съзрях купичка с късмети.
Защо пък не, казах си аз и застанах пред нея като дете пред витрина с торти.
Исках най-хубавия късмет, но си помислих: Сигурно ще е нещо незначително (то когато се нуждаеш най-много от късмет, той най-малко е при теб) и все пак в ръката ми се озоваха около пет листчета, от които избрах само едно, моето.
И наистина това беше моят късмет или пожелание а именно по-горе написаното, прочетох аз на това листче, щом го разгърнах.
Вървя, да, и усещам уханието на тъй любимите ми рози, понякога слабо, друг път болезнено силно, но по-болезнено е, когато той пред мен прегради издига и иска да ме спре и пътя ми с тръни покрива.
Той ми е ценен, да, усетих колко много ми е липсвал, щом чух гласа му отново и се притесних повече от всякога, а не би трябвало, защо се получава така, оставях се на страха да ме води, а той ме води само в грешна посока ...