Поемаш дъх и болката прерязва те отвътре... А ти се бориш и бориш за живота си... защо се мъчиш... не виждаш ли? Ти умираш... бавно и постепенно... всеки миг губиш частичка от себе си в търсенето на щастието си... капка по капка животът те напуска... отпусни се и посрещи светлината в тунела... там ще бъдеш щастлива... недей! Няма смисъл да се бориш, само забавяваш своето пътуване към по-доброто... недей да ровиш в жалките останки от сърцето си... недей, само си причиняваш повече болка... Какъв е смисъла... точно мислиш, че си щастлива, че си открила истинското щастие... и хоп се подхлъзнеш от последното стъпало на стръмната стълба на жестокоя живот и отново се озоваваш на дъното на нищото... отново си наранена и кървяща... Кажи ми защо... няма смисъл в това безкрайно и преповтарящо се действие... Това не е театрална постановка, която да изиграеш, да слезнеш от сцената и да видиш, че всичко е било само няколко действия в пиеса измислена от някой... не, мила моя... болката наистина е реална и идва от твоето ранено сърце, което не може да бъде превързано вече... Не остана място където да не е било лекувано от предишни рани... Просто се откажи, така ще помогнеш и на себе си... не се ли измори да плачеш... да се унижаваш така... недей! Не заслужаваш това... Остави ги всички и помисли за своето си избавление... Виж, погледни се в огледалото... виж колко си жертвала от себе си за другите, къде са те, когато страдаш... Къде? Не остана нищо от теб... всичко раздаде на другите без да се щадиш и сега когато имаш нужда на теб да се даде... си сама. Затвори очи и забрави за този свят, той не те заслужава... Остави душата ти да премине към вечната почивка... не я обричай да се лута вечно сред тези руини на този жалък свят... Точно така, заспивай и потъни в забрава, мила ми принцесо, време е да спре това скитане за теб... Заспивай...