Малкото момиченце се затича към стаята си с играчка в ръка. По личицето му се стичаха толкова тежки и солени сълзи, а пухкавата играчка попиваше всяка една от тях. Но защо? Защо можеше да плаче едно мъничко момиченце, какво би се случило? Та то дори не знаеше какви измерения има светът около него, но то плачеше така силно... Сълзите му болезнено капеха една след друга по-тежка и по-тъжна. Но какво бе станало? То живееше така щастливо, но имаше нещо, което го измъчваше постоянно. Истина ли бе животът му? Истина ли бе всичко около него? – или просто една лъжа?...

Със всеки изминал ден момиченцето се съмняваше все повече и повече, но дойде момент и то разбра истината. Разбра каква ЛЪЖА е животът му. Мястото, наречено дом, дори не беше негово. Мъничкото момиченце бе осиновено. Когато разбра, то плака, а пухкавата играчка попиваше сълзите му. Всяка сълза, стичаща се по тъжното ù личице, пареше от болка. Опитваше се да мисли, но сякаш нямаше сили. Питаше се „Защо?” но не можеше да си отговори. Не можеше да промълви дори и думичка, защото огромна буца бе заседнала в гърлото ù. Опитваше се да затвори очи, да забрави, да заспи. Унасяше се и потъваше в ужасяващ свят от кошмари. Малкото и беззащитно телце трепереше, то сякаш се отказа да се бори. Тази истина прониза мъничкото му сърчице и то сякаш искаше да се пръсне, да излезе от тялото ù. Мина малко време и мъничкото момиченце вече не бе мъничко, а пораснало. Трудният живот, който изживява след истината, го направи по-силна за пред хората, но за пред себе си най-малкия и слаб човек. То порасна изведнъж и вече стана момиче. Но това все още я убиваше, все още я нараняваше. Искаше да разбере кои са тези, които просто са я оставили, кои са тези, които са я отхвърлили. Но болеше ден след ден. Страхуваше се все повече и повече някой да не разбере всъщност каква е тя – Едно изоставено дете. Страх я бе да не бъде отхвърлена за втори път. Минаваше време и животът ù бе все така труден... Бореше се сама и страхът в нея все повече растеше. Страхът от това някой да не разбере истината. Просто не можеше да я изрече пред никого. Но се намери човек, човек, който ù показа, че има истински приятели. И тя просто го изрече... Просто така – каза го. За пръв път от доста време сърцето ù се съживи заради точно този човек. Тази приятелка, която бе зад нея по всяко време. Тази приятелка – с „адското” сърчице. Видя, че страхът, с който е живяла, може би не е трябвало да го има. Но разбра, че има човек, който я обича такава, каквато е, дори и осиновена. Приятелка, която бе зад нея в най-трудните ù дни. Вече знаеше, че каквото и да направи, няма да е сама. Че когато плаче, има кой да ù каже „спри” и по пътя за надолу с нея да върви! Откри истинското си семейство, но не в лицето на приемните си родители, а на тази истинска приятелка!