Ей... Липсваш ми.
Но слушай, слушай, трябва да ти разкажа какво се случи днес. Ох, вярно, това е писмо и в момента го четеш, а не го слушаш. Добре, тогава чети, чети. Много е важно, наистина. Всичко започна рано сутринта, когато ме събуди ужасно силен шум от ударна бормашина. Отворих очи и установих, че бургията всъщност се върти застрашително близко до лицето ми. Веднага станах и заварих един съсед да пробива дупки в кухнята ми, което повдигна много въпроси. Защо го прави? Как е влязъл? Чий съсед е всъщност, тъй като със сигурност не е мой. Бих му ги задал всичките, но явно ми беше измил чиниите от снощи и го оставих да си дупчи.
Но знаеш ли, покрай теб започнах да придобивам много странна представа за времето. Часовете с теб ми се струват като секунди, дните без теб – цяла вечност. Много е странно изведнъж човек до такава степен да загуби представа за реалния ход на времето.
Та, оставих непознатия да си дупчи вкъщи и отидох да потренирам. Точно влизам в гората и се случва нещо странно. На пътя ми изскача катерица, която носи жълъди в малък чувал. Как и защо изобщо тази катерица има чувал – нямам никаква идея. Много по-интересно ми беше защо е с очевидно фалшива бяла брада. Дали и катериците си имат Дядо Коледа? И ако да, дали малките катерици си пожелават някакви по-интересни подаръци, или всички искат само жълъди? Не знам...
Но пък знаеш ли, че колкото и да съм ти ядосан, е достатъчно само да ти видя усмивката, за да приключи всичко. Пълно обезоръжаване и капитулация. Не спирай да се усмихваш, моля те.
Та, загрявам си аз в гората и в далечината виждам да се задава едно куче, което ходи на два крака. Честно! Колкото повече се приближава, толкова повече го разпознавам. Да, това същото онова куче, което веднъж ни лаеше. Мина покрай мен сякаш нищо не е било... очаквах поне едно извинително кимване с глава, но не. Леко му се ядосах и го погледнах с адски пренебрежителен поглед, който със сигурност го е жегнал, или поне така ми се иска да вярвам, за да сме фитка и да заровим кокала и томахавката.
Но знаеш ли, когато те прегърна, наистина не искам да те пускам. Не знам колко е реалистично и колко време могат да живеят двама души прегърнати, но просто не искам да пускам. Когато те прегърна всичко изчезва. Няма под, стени, таван, въздух – нищо. Земята спира да се върти, слънцето престава да грее, вселената слага пауза на всичките си дейност и те има само теб и мен. Реем се някъде из пространството. Само ти и аз.
Та, правя си няколко обиколки по обичайния маршрут и на пейката, където спирам има млади родители с бебе. То се надига от количката и започва да ми споделя мнението си за снощния мач от Шампионска лига. Не знам кое беше по-странното - че едногодишно бебе говори за футбол или че го прави на перфектен сръбски език, като родителите му са българи. Обезателно най-шокиращото беше, че макар аз изобщо да не говоря сръбски, го разбирах перфектно. Много странно.
Но знаеш ли колко много обичам да лежиш върху мен и да усещам как бие сърцето ти? Много... Опияняващо е кожата ми да се вслушва в туптящото докосване.
Та, приключих тренировка и точно се бях наканил да си ходя, когато се появи някакъв човек с шлифер, който ме заговори. Веднага си помислих: „О, не...“, но се оказа, че човекът е професор по биохимия и хобито му е да колекционира шлифери, които после да носи. Дори имал шлифер с автограф на Фокс Мълдър от Досиетата Х. До момента, в който ми предложи да се видим отново, за да ми го покаже, ми се струваше сравнително нормален. Дадох му фалшив Фейсбук, да му мисли Иван Иванов, когато бъде намерен.
Но знаеш ли, понякога се будя през нощта и спирам да дишам, за да чуя дали ти дишаш. Глупаво е, знам... но си те слушам.
Та, вече окончателно си тръгвам от гората и чувам някъде от храстите да звъни телефон. И като добросъвестен гражданин си казвам, че някой сигурно си го е изгубил и трябва да вдигна, за да го върна на собственика му. Намирам телефона, който се оказва Нокия 3310. Вдигам и чувам глас, който ми повтаря следните числа: 4, 8, 15, 16, 23 и 42. Първосигнално ми идва да пусна тото, но комбинацията ми се струва прекалено позната и си спомням, че това са онези прокълнати числа от сериала Изгубени. Помниш ли го? Доста беше як. Между другото предпоследният разговор на въпросната Нокия е бил проведен през 2007-ма година. Не е истина колко му е издръжлива батерията на този телефон.
Но знаеш ли, случва ми се да те гледам докато спиш. Е, за по много малко, после те прегръщам ужасно силно и осъзнавам, че вероятно леко те разбуждам. Извинявай.
Ох, ужасно странен е този ден и нямам търпение вече да се прибера, но таман да изляза от гората и виждам лисица, което си е доста шокиращо, защото какво ще прави лисица в Борисовата градина? Безумно е. Сега ако се появи и Малкият принц, просто край. Обаче не. Той не се появи, но като загледах лисицата, забелязах, че тя зяпа една врана, която държи в човката си сиренце. По принцип бих спрял да видя как ще се развие ситуацията, но само ги поздравих с „добър ден“ и продължих.
Но знаеш ли, от известно време си имам любими глаголи. Да, доста е нелепо, но е факт, имам си любими глаголи. Всичките са свързани с теб и завършват на „ме“. Лягаме. Заспиваме. Ставаме.
Та, отивам си при колата и просто вече наистина не вярвам на очите си. На таблото е полегнала катерицата, зад волана е кучето, професорът е на пътническата седалка, а отзад седят бебето и родителите му. В моята кола. Буквално не знаех какво да направя, подминах ги и се прибрах пеша. След седмица мисля да пробвам да си я взема, дано да е още там.
Но знаеш ли, покрай теб обикнах лошото време. Да, точно така. Обичам да е студено, мрачно и дъждовно, защото тогава трябва да си стоим вкъщи и си само моя.
Та така, доста странен ден имах. Е, глупости сега... Как може дори през ума да ти мине, че съм си измислил всичко, само за да ти кажа нещата между редовете? Не е сериозно. Лъжец ли ме наричаш? Всичко се случи точно така! Нямам доказателства, но е вярно! Наистина!
Ти си щастие. Чао.