Пиша това в момент на отчаяние, на мъка и страдание. Не претендирам, че е нещо добро, но не казвам, че съм се старала...
Срещнах го случайно... толкова случайно както и започна всичко! Неочаквано той бе нещо специално, неповторимо и от части непоправимо. Може би грешка... грешка, която много боли! Отново полагам уморена глава в меката възглавница. Стаята е тъмна и непоносимо подтискаща. Пак спомени нахлуват дълбоко в моето съзнание... За Бога, няма ли да излезеш от ума ми?! Толкова много ме нарани?!Нима съм способна все още да мисля за теб и дяволската ти усмивка, която ме покори?!
Обичах те безумно,желана бях... за жалост любов не видях?! Толкова ли много исках, че ми обърна гръб?! Това ли заслужавах?!
И пак сълзи напират в моята душа... Как всичко се повтаря, като в измислена игра!!!
Мина дълго време и аз отново се затворих в себе си! Като че ли ти беше единствения човек, който беше в живота ми!
Добре, но сега е друго... Сега боли двойно повече, сега усещам липса, на моето сърце! Ти взе със себе си част от мен, нещо, което в ляво много болеше... Засяда буца в гърлото ми и не мога да преглъщам... Липсваш ми, но знам, че е късно, искам те, но знам, че си грешка, прости ми, но вече съм друга, обичах те, а сега остана само рана дълбока, която много кърви...
© Теодора Попова Todos los derechos reservados