Ето ме пак в началото. Стоя до теб и съзнанието ми е празно, краката ми треперят, сърцето ми бие толкова лудо, устните ми мечтаят да докоснат твоите, тялото ми жадува за топлината на твоето. Гордостта - само тя ме възпира да послушам лудостта, взимаща връх над съзнанието ми. Стоиш пред мен и ме молиш за прошка. Прегръщаш ме, без да ти отвръщам и ме молиш да те приема обратно. Тъкмо, когато успях да събера парченцата от сърцето, което ти разби, ме молиш да ти направя място в него отново. Вече не знам. Не знам дали съм готова да ти простя, да ти дам власт над мен и сърцето ми. Гледаш ме и ме изпиваш с поглед. Знам, че съжаляваш, знам, че се разкайваш - усещам го в очите ти и гласа, който така отчаяно ме моли за прошка. Нарани ме! Не съм сигурна, че мога да го понеса отново, не съм сигурна, че заслужаваш втора възможност. А ти ме молиш! Как да се боря с това? Докосваш ме, целуваш ме, а аз дори не те поглеждам. Казваш, че няма да ме нараниш никога вече. Не вярвам! Вече не. Можем ли да запо ...