Ето ме пак в началото. Стоя до теб и съзнанието ми е празно, краката ми треперят, сърцето ми бие толкова лудо, устните ми мечтаят да докоснат твоите, тялото ми жадува за топлината на твоето. Гордостта - само тя ме възпира да послушам лудостта, взимаща връх над съзнанието ми. Стоиш пред мен и ме молиш за прошка. Прегръщаш ме, без да ти отвръщам и ме молиш да те приема обратно. Тъкмо, когато успях да събера парченцата от сърцето, което ти разби, ме молиш да ти направя място в него отново. Вече не знам. Не знам дали съм готова да ти простя, да ти дам власт над мен  и сърцето ми. Гледаш ме и ме изпиваш с поглед. Знам, че съжаляваш, знам, че се разкайваш - усещам го в очите ти и гласа, който така отчаяно ме моли за прошка. Нарани ме! Не съм сигурна, че мога да го понеса отново, не съм сигурна, че заслужаваш втора възможност. А ти ме молиш! Как да се боря с това? Докосваш ме, целуваш ме, а аз дори не те поглеждам. Казваш, че няма да ме нараниш никога вече. Не вярвам! Вече не. Можем ли да започнем отначало? Можем ли да върнем времето до момента, в който всичко приключи? Можем ли да бъдем, каквито бяхме? Можем ли отново да си върнем любовта? Дилема, пред която ме изправяш и искаш отговор, без да помислиш, без да съзнаваш, че не е толкова просто, а адски трудно и болезнено. Колко трудно се давала прошка, дори когато обичаш. Колко трудно било да приемаш някого обратно, дори да се разкайва и моли. Колко е трудно да бъдеш тази, която само допреди си искала да забравиш и изтриеш напълно. Колко е трудно да върнеш лентата назад и да забравиш. А възможно ли е...