На Продавача!

Преди двайсет и пет години продавачите му казваха колко добре говори английски. Беше току що беше пристигнал, и едвам можеше да свърже две три думички заедно в смислено изречение.

Много се усмихваше тогава защото беше млад. Усмихваше се и защото не разбираше и една десета от това което му казваха. Усмивката спасяваше положението.

Даже и кимането беше с „акцент“. В САЩ кимането означава да а клатенето на глава не. Един негов познат се беше подул от лимонада, която не искаше да пие, тъй като работейки при една възрастна жена на въпросите и „искате ли лимонада“ по навик от България кимаше – не.

Само усмивката остава. Тя е може би една от най древнате мимики. Казват, че усмивката се е зародила от озъбването, което си е със сигурност най-древният способ за невербална комуникация. Отваряш леко устни, уж да се озъбиш, и повдигаш закачливо крайчетата им. Усмивка. Пред чужд инстинкта ти казва – покажи си зъбите- а разума те кара да се усмихваш и ето, новопристигнал имигрант, вечно ходеше озъбен или усмихнат, както повече ви харесва. И другите също му се усмихваха. И за тях той беше чужд. Може би затова Америка е толкова усмихната? Може би зад тази усмивка се крие озъбеният към целият свят, прогонен от дома си емигрант?

Преди двайсет и пет години компютъра беше лукс. Чудо на науката и техниката . Признак на богатство и интелигентност беше да притежаваш Персонален компютър, а ако можеше да ползуваш и Интернет направо си монаваш за компютърен гений.

Всъщност една от първите му работи в Америка беше компютърен специалист, макар че беше лекар по образование. На един възрастен лекар му трябваше някой да му публикува медицинският опит в спиосания, а там приемаха само компютърни файлове. Възрастният лекар не разбираше нищо от компютри и го нае, като компютърен специалист с медицинско образование. Двамата публикуваха статии, миеха се за операции, сприятелиха се. И днес са приятели. Благодарение на компютрите или на липсата им? Кой знае?

Тогава, все още, хората си говореха един с друг. В магазините – влезнеш да си купиш телевизор например. Ооо, това си беше приключение за половин – един ден. Към теб се приближава Продавача. Имаше тогава такава професия. Това, обяснявам за днешните хора, е човек – интернет. Поне в тази сфера, която в момента те интересува. Той продава телевизори. Той знае всички нови модели на пазара, техните плюсове и минуси, цени, поддръжка и поправка, цветова гама и звукови системи. С една дума всичко. Той ти се усмихва, вежливо поздравява, ръкува се с теб, прави ти комплимент – например за английският, предлага ти кафе или чай. Той те разпитва кой си, от къде си, семеен ли си, имаш ли деца, какви хобита имаш, с какво се занимаваш. Той става най-добрият ти приятел за този половин един час. Показва ти различни телевизори. Седи с теб на диваните пред тях, обучава те да ползуваш дистанционното и ако решиш, че не искаш да купуваш от него, те изпраща с усмивка и ти дава визитната си картичка да му се обадиш ако решиш.

Ако пък решиш да купиш от него, тогава той те заобикаля с още по-голяма нежност и внимание, попълва всички необходими документи и гаранционни карти за теб, помага ти да избереш най-хубавият телевизор ш магазина, проследява той да е надлежно упакован и ти помага да си го сложиш в колата. Той ти дава телефона си, на който да му се обадиш ако нещо не е наред или решиш да върнеш телевизора. Ако ти е необходима инсталация, новият ти най-добър приятел веднага ще ти уреди майстори от магазина да ти инсталират покупката в къщи. Така беше. Това е Великият Американски Сървиз, или по скоро, това беше той.

Днес всичко е он лайн. Компютрите са част от живота на всеки един от нас, и на много от нас те са живота им. Искаш да си купиш хладилник например. Отиваш на страницата, където продават хладилници. Тя никого не чака и на никого не се усмихва. Тя е стандартна, студена, безразлична и безлична. Тя ти дава стандарният набор от информация и картинки, а за останалото, ако те интересува, си има искуствен интелект. Този интелект те прехвърля от меню на меню, докато не си забравиш нестандартният въпрос или не зарежеш цялата тази работа. Ако си по-млад и нищо друго не знаеш плащаш паричките по компютъра, забравяш си нестандартните въпроси и си чакаш стандартната поръчка да ти пристигне пред вратата.

Ако пък си по-възрастен, решаваш все пак да говориш с човек. Или отиваш в малкото все още останали реални магазини или набираш телефона на някой от тях. Там обаче те среща не твоят приятел Продавача, а младо момче, което с досада ти обяснява, че всичко, което искаш да знаеш го има в интернет страницата и просто трябва да си седиш в компютъра и да не притесняваш нормалните хора, като ги отвличаш от техните смартфони и социални мрежи. Момчето те кара да се усетиш много стар и много ненужен. Задаваш си нестандартният въпрос. И тук отново удряш на камък.

 Момчето е назначено вчера, шефът му се е тръгнал вече, а то нито знае как да ти помогне, нито има желание да се научи от някого.

И се отправяш отново он лайн...

Он лайн, он лайн, он лайн....Как ли се превежда на български?

Едно време го дразнеха вечно усмихнатите натрапчиви продавачи. Днес той им посвети есе. Искаше му се да каже:

Липсваш ми приятелю Продавач! Липсваш ми друже! Дано да си щастлив там където си, защото аз тук без теб тъгувам....