Пързаляш се по времето, оглеждаш се и осъзнаваш, че си от тези, които не се дънят.
Никога! В нищо! За нищо на света!
Просто си от тези, които не го умеят. Не са научени.
Голяма издъка. Голямаааа...
Мислите подскачат и нервно търсят оправдание за безцветната мъглява липса на издънки. Ненаправени грашки се смесват назад във времето с неуловени мигове. Дават кръгом напред до хоризонта и умират, умират от скука.
Трескаво ровиш в спомените си за пропуснати възможности, но панически не намираш.
Изскачат само непотърсени.
Неживеният живот също го застига кризата на средната възраст.
Огромна оранжева тиква снабдена с часовников механизъм.
Мозъкът тиктака. Удря дванадесетият час и илюзията се разпада.
Постиженията се преобразяват на неудовлетворение, сигурността се превръща в кафез, рутинният навик става на капан, имането се показва с лице на бреме.
Спокойствието - инквизиция. Хвалбите - подигравка. Одобрението - присъда. Успехът - наказание.
Даааа, неспособните да грешат отиват в ада. Къде тогават отиват възпитателите в безгрешие?
Хей, активистите за гражданско общество, абе не е ли време да се учреди съд, в който съдят осъждащите грешните!?!
© Аля Todos los derechos reservados