Пързаляш се по времето, оглеждаш се и осъзнаваш, че си от тези, които не се дънят.

Никога! В нищо! За нищо на света!

Просто си от тези, които не го умеят. Не са научени.

Голяма издъка.  Голямаааа...

Мислите подскачат и нервно търсят оправдание за безцветната мъглява липса на издънки. Ненаправени грашки се смесват назад във времето с неуловени мигове. Дават кръгом напред до хоризонта и умират, умират от скука.

Трескаво ровиш в спомените си за пропуснати възможности, но панически не намираш.

Изскачат само непотърсени.

Неживеният живот също го застига кризата на средната възраст.

Огромна оранжева тиква снабдена с часовников механизъм.

Мозъкът тиктака. Удря дванадесетият час и илюзията се разпада.

Постиженията се преобразяват на неудовлетворение, сигурността се превръща в кафез, рутинният навик става на капан, имането се показва с лице на бреме.

Спокойствието - инквизиция. Хвалбите - подигравка. Одобрението - присъда. Успехът - наказание.

Даааа, неспособните да грешат отиват в ада.  Къде тогават отиват възпитателите в безгрешие?

Хей, активистите за гражданско общество, абе не е ли време да се учреди съд, в който съдят осъждащите грешните!?!