"Никой не се маскира като себе си. Маскираният е за себе си друг." Петър Петров
Завесата се вдига. Излиза актьорът, започва своя монолог. Играе убедително. А дали самият той вярва в това, което казва? Може би... Публиката е възхитена. Тя не знае какво се крие под маската, изписана с пъстри цветове и багри. Зрителят се интересува само от играта, без да се запитва кое е лицето, което говори. Важна е единствено играта. И само тя!
Идва антрактът. Актьорът си почива някъде зад кулисите. После отново се появява, а накрая завесата се спуска. Публиката ръкопляска. Някои стават на крака. Други си тръгват недоволни. Но никой не остава, за да види истинското лице на артиста...
Театър, игра, маски. Това представлява цялото съществуване на всеки един от нас. Една безкраина пиеса, която се повтаря отново и отново, докато актьорите просто се сменят. И тогава пиесата започва от начало.
Шекспир казва, че животът е сцена, а всички ние сме актьори. Вскеки играе своята роля и сам избира маската, под която да скрие същността си. Един безкраен карнавал, една трагедия или просто един монолог. Всеки се представя по нячин, по който иска другите да го възприемат и в крайна сметка забравя че е просто актьор. Една маскирана кукла от безкрайния спектакъл, носещ заглавието "Живот". А накрая, в усилията си да убеди публиката, сякаш успява да докаже и на себе си, че това е истинското му "АЗ". И тъй като повечето хора се боят да бъдат себе си, вече всеки се маскира като някой друг. И в края на пиесата той вече забравя, че това е само роля. Вече всеки, който играе себе си не може да бъде възприет от обществото. Затова всички се разхождаме в карнавални костюми, нахлупили огромни, смешни шапки и красиви маски.
В днешно време театърът се е превърнал в средство. Сякаш човешкият разум е устроен така, че не може да възприема действителността. Отхвърля реалното и истинското и го прекроява по начин, който допуска съществуването му в него. Всеки вярва, че може да бъде "другият", но колко са тези, които наистина го постигат?...
Хората сме свикнали да научаваме всичко в училище. Но тъй като няма предмет "да бъдеш себе си", вече го приемаме като нешо неестествено. Може би е време най-после да свалим маските, да прекратим безкраината пиеса и да затворим вратите на театъра. Това би бил единственият начин за човека да оцелее такъв, какъвто е!
© Диана Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Много ми хареса,бих искала да го сложа в един сайт.Естественно няма да го представя като мое есе,а като нещо което много ми е харесало.Би ли възразила?
-
Много е хубаво есето!!!Давай само така!!!
-
мерси много за хубавите думи. наистина се радвам, че ви харесва
-
Посланието ти е много силно...
В романа си "Театър" Съмърсет Моъм разказва за една актриса, която толкова е свикнала да ирае роли, че пренася театъра и в личния си живот - играе на съпруга, играе на майка, играе на приятелка... И понеже ролята като такава не може да обхване цялото многообразие на съответната функция, героинята прави грешка след грешка и в крайна сметка остава сама...
Нека бъдем такива каквито сме, за да не се смесим с тълпата... -
ВЕЛИКО Е!!!!!! давай все така!!!!
-
Ето това вече не е загуба на време!Най-голямата истина представена в най-добрата си роля!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
