Днес новината, която ме разтресе беше: Майкъл Джексън почина! Почувствах се много странно. Обзе ме някаква тъга. Връхлетяха ме спомени. Странно е и друго – дори не ми беше любимец. Харесвах песните му - да, оценявах таланта му, шоуто, което правеше, хореографията и т.н. – разбира се, като непрофесионалист. Но никога не съм му била върла фенка. Не съм изпадала в истерия... Като една съученичка: спомням си, че беше готова да се сбие само, защото някой я дразнеше като го наричаше „мачкал чесън”. Стаята ù беше облепена с негови плакати, събираше снимки, статии и каквото ù попадне за него. Тогава нямаше достъп до информацията, както сега. И всяка думичка беше ценна.
Спомням си и един летен лагер. Бяхме в бунгала, на едно място, където си мислехме, че е извън света. Най-близкото населено място беше на 7 километра. А наоколо – планина, красота, чистота... Прекарвахме си добре. Имаше едно момче, на което му казваха Майкъл. Освен, че беше неконтролируем фен на попзвездата, също така и имитираше ...