Наскоро с един близък приятел си говорихме за писането. Писането на нещо творческо, например разказ. Говорихме за това как се пише или по-точно как той пише и как аз пиша. Той каза, че трябва да има какво да каже на другите, а аз отговорих, че пиша, когато искам да кажа нещо на себе си, пиша, за да онагледя мислите си, чувствата, настроенията си, преживяванията.
Замислих се над това - защо според него аз не казвам нищо с написаните от мен литературни опити. Замислих се над разказа ми, който беше прочел и беше причина за нашия спор.
Разказът говореше с всеки ред. Стига да имаш необходимата сетивност за това.
Мистиката му харесвала, която витаела в началото, а после тя се загубвала, разбулвала се в назоваването на героите с имена, в посочването на някакви реални места от реалния свят. А изречението накрая, за героинята Цвета, която остава две седмици в Ахтопол - някак ни в клин- ни в ръкав било. И после, защо остава две седмици, какво я е провокирало да остане?
Целият разказ "казва" защо ...