Наскоро с един близък приятел си говорихме за писането. Писането на нещо творческо, например разказ. Говорихме за това как се пише или по-точно как той пише и как аз пиша. Той каза, че трябва да има какво да каже на другите, а аз отговорих, че пиша, когато искам да кажа нещо на себе си, пиша, за да онагледя мислите си, чувствата, настроенията си, преживяванията.

Замислих се над това - защо според него аз не казвам нищо с написаните от мен литературни опити. Замислих се над разказа ми, който беше прочел и беше причина за нашия спор.

Разказът говореше с всеки ред. Стига да имаш необходимата сетивност за това.

Мистиката му харесвала, която витаела в началото, а после тя се загубвала, разбулвала се в назоваването на героите с имена, в посочването на някакви реални места от реалния свят. А изречението накрая, за героинята Цвета, която остава две седмици в Ахтопол - някак ни в клин- ни в ръкав било. И после, защо остава две седмици, какво я е провокирало да остане?

Целият разказ "казва" защо остава Цвета - заради мистиката в този град. Заради закачките на вятъра.

А какво се случва в тези две седмици? Това оставям на въображението на читателите. А също така - то е достояние само и единствено на героинята. Мразя публичността на личния живот. Представям си какво им е на известните личности - следят всяка тяхна стъпка. Кой с кого се срещнал, кой на кого намигнал, кой с кого и на кого е изневерил. Защо е нужно това излагане, тази зрелищност? Колко би било хубаво да имаме кътче от душата си, което да не бъде непрекъснато осветявано от прожекторите на публичния ни начин на живот в днешно време, когато всички медии са готови да интимничат с личния живот на известни и неизвестни хора. Днес дори и в нет-пространството не можеш да останеш девствен за дълго...

Ето защо мистиката добива реални очертания в моя разказ. Ето защо героите имат имена. Градът също. Защото те са тук, и сега. Мистиката също. Тя е в ежедневието ни. В начина, по който гледаме на света. В светоусещането на всеки от нас. Градът не е мистичен, непознат град. Това е градът Ахтопол и той е видян през очите на една жена, която се казва Цвета. Утре може да напиша разказ за друга жена, която ще се казва Мария. Тя ще се влюби в друг град, и той ще бъде например Царево.

Не обичам да осветявам твърде интимни страни от живота. Според мен, те са отвъд "двете седмици" на героинята. Там има право да бъде само тя и хората, които тя допуска. Това е красотата на една личност, това е властта, която имаме над живота си, си мисля. Красотата на гривната от червени корали. И най-прекрасното е, че е реална и осезаема. Мистична реалност. Цвета.

Обичам месец август. Наслаждавам му се. Всеки миг. През него ми се случват повече от всякога хубави, мистични неща. Може би, защото сетивата ми са настроени да ги търсят и те ме намират. И защото някъде четох, че месецът предразполага това. Научно откритие било. Наслаждавайте се.