Поезията е това, което се губи при превода

„ В крайна сметка едно стихотворение трябва да достигне до три места:

Окото, ухото и това, което можем да наречем сърце или душа.

Най – важното за нас обаче е да достигнем до сърцето на читателя.”

       Робърт Фрост

Запитвали ли сте се какво е поезията? В тълковните речници поезията е описана като  едно от изящните изкуства, като красота, облечена в думи, готова да въздейства и да се докосне до най-съкровените места в нашето сърце. Но поезията е много повече от това. Поезията е нашият вътрешен импулс, емоция и възприятие на това как виждаме света и хората. Тя е  еталон, който кара човека да се стреми към съвършенство и често се превръща в място, където можеш да намериш себе си. Поезията е огледало на това, което сме, и започва там, където свършва разумът, защото е олицетворение на всички наши блянове и е съвкупност от страсти и контрасти. Огън, изгарящ сърцата ни, и лед, пронизващ душите ни. А може би, понякога тя е начин да поговорим с Бог и бистър ручей, от който извират всички копнежи, страдания, мечти и възвишени цели на поета.

А кой всъщност е поетът? Той е художник, който рисува с думи и отдушник на страстта, имащ нелеката мисия да открие своята душа във всеки стих, да ни потопи в съвършенството на своя език, за да се докоснем до неговата звучност, мелодия и ритъм. Но за съжаление по света има толкова езици...

Преди няколко месеца, когато изучавахме руска класическа литература, oсобено впечатление ми направи стихотворението на Ал. С. Пушкин, посветено на Анна Керн. Играта на думи или може би превода ме подтикнаха да поискам да разбера как звучи и на руски. Бях  наистина удивена! Сякаш слушах една нова творба - по-силна, емоционална и мелодична. Макар и на двата езика стиховете да носят един и същи заряд и послание към читателя, то на български липсва нещо съществено, което се е  изгубило в превода - ПОЕЗИЯТА. 

Преводът е високо интелектуална и субективна дейност. Всички класически произведения са достигнали до нас благодарение на добрия и истински превод. Той не е буквално тълкуване на чуждия текст на нов език. Преводът е интерпретация. Но за да е добре предадено произведението, не ни е нужен буквален превод. Поезията се губи, ако не сме открили смисъл в редовете.

Докосвайки се до преводната литература ние се потапяме в океана на нейната култура и история. Стигаме до дълбините ù, опознавайки всяка една част, която я изгражда и я  кара да изглежда такава, каквато е. Често обаче стават грешки в превода. И макар преводачът да влага всичко, на което е способен, ощетени остават читателите, които не владеят оригиналния език, и всичко изглежда като една черно-бяла снимка.                  

Слушайки  вечния монолог от трагедията "Хамлет" на английски,

To be, or not to be: that is the question:                                                                                                       Whether 'tis nobler in the mind to suffer                                                                                                                   The slings and arrows of outrageous fortune,                                                                                                          Or to take arms against a sea of troubles,                                                                                                 And by opposing end them? To die: to sleep;                                                                                                                 No more..

на руски,

Быть или не быть - таков вопрос;

Что благородней духом - покоряться

Пращам и стрелам яростной судьбы

Иль, ополчась на море смут, сразить их

Противоборством? Умереть, уснуть -

И только...

или на български

Да бъдеш или не?

Туй е въпросът. Дали е по-достойно да понасяш

 стрелите на свирепата съдба,

или обнажил меч, да се опълчиш срещу море от мъки и в таз

битка да ги зачеркнеш всички? Смърт… Заспиваш…

И толкова…

разбираме как постепенно се губи връзката с автора. Странно! Все едно са три различни произведения. Всички прилагателни, инверсии, възклицания - всичко това, което присъства в оригинала, някак си се губи при превода. С превода изглежда че можем да разберем повече за епохата и стила на дадения преводач, отколкото за жанра и времето, в което се е намирал даденият автор. Има добри и лоши преводи! Има преводи, при които повечето от изреченията са на моменти несвързани и трудно разбираеми. За да превеждаш, не са нужни само граматични познания по дадения език. Нужно е много повече! Преводачът трябва да притежава сърце и душа, настроени да улавят трепетите на автора. В противен случай творбата губи своя смисъл, качества и прилича на блед преразказ. Той трябва да се стреми не само да преведе буквално чуждата реч, но и да предаде емоциите и заряда и да стане част от написаното. Много хора в днешно време смятат, че преводачите, превеждайки произведенията, влагат нещо от себе си и така ограбват творбите на авторите. Може би са прави! Всяка поезия, написана на родния си език, има по-силно въздействие и дори най-богатият език не може да предаде звучността и ритъма, заключени в оригинала. Но освен звучност, ритъм и мелодия всеки език на нашата планета съдържа в себе си философия и уникалност. Например традиционната японска лирическа поезия Хайку. Този литературен жанр изразява дълбоки душевни чувства, съдържащи се обикновено в не повече от три реда. Четейки в превод, ние не усещаме тази философия, нищо не ни грабва, дори емоцията, която е вдъхновила автора. Губим традиционното за Япония изкуство и един "гол" превод на тези стихове го обезличава. Редно е преводача да постави необходимите мостове между думите и изразните средства на двата езика.  Постигне ли го, превода става стабилен и няма опасност читателят да попадне в бурните води на безсмислените слова, а се озовава пред самия автор и заслушан в стиховете вижда картините, които е нарисувал с думи.   Преводът трябва да е една нова наука, защото всеки език сам по себе си е наситен и много сложен. Казвайки едно нещо на един език, можем да кажем две на друг и обратното. Образите и героите в поезията са живи същества, които често губят своите тяло, душа и колорит в превода. При превода можем напълно да изопачим истинския смисъл на картините,  които е нарисувал твореца, да ги пречупим през нашата призма и да им предадем желаните от нас цветове и форми. Прекъсвайки връзката с автора, ни се дава възможност да видим един нов и различен оригинал.    

           Поетът е художник, рисуващ картините не с акварел, а с думи - каращ ни да усещаме повея на вятара, шумоленето на ручея и любовния трепет на сърцето.А преводачът се опитва да пресъздаде творчеството на поета и да ни накара да повярваме, че това е негово дело.

 „Преводът на поезия е нещо изключително трудно, защото всяка дума и всеки нюанс има значение.”

Любомир Левчев

П.П. С това есе  участвах в кункурса за ученици 1000 стипендии. Някои от вас биха го сметнали за недовършено  или  на моменти скучно. Истаната, е че ми отне много безсънни нощи. 

Готова съм за критики .:))