Преди изгрева

     Преди изгрева на слънцето, преди големите отговорности отново да те застигнат, ти си свободен да мечтаеш, копнееш, сънуваш и да живееш. Тогава пред теб и любовта няма ограничения, а само блаженство. Това е мигът, в който си с любовта на своя живот и мечтаеш този вълшебен момент никога да не свършва и срещата ви да продължи вечно, дори след изгрева.

     Луната е високо в небето, отвсякъде блестят звезди, а ти седиш в нечии прегръдки и си мислиш, че проблемите ти вече не съществуват, струват ти се далечни и чужди. Знаеш, че щом ръцете те пуснат, вълшебната нощ ще изчезне, на нейно място ще застане мрачният и студен ден, през който ти няма да си с любимия човек. Ден, през който ще се чудиш: къде е? какво прави? с кого е? мисли ли за теб? нещо напомня ли му за теб? когато слънцето се скрие и луната отново изгрее, ще звънне ли?

     Въпроси, които си си задавал и друг път. Въпроси, които превземат цялото ти съзнание и не остават място за друго. Въпроси, които са породени от една-единствена, уж, незначителна грешка или лъжа. Грешка, оставила следа в сърцето ти, лъжа, забила се дълбоко в съзнанието ти.

     Решаваш да звъннеш и тогава... на телефонния повик никой не отговаря. Твоят телефон мълчи с часове, които се превръщат в дни, а те преминават в седмици... И тогава решаваш, че всичко е било сън, от който си се събудил и сега всичко е приключило и трябва да продължиш напред. Телефонът звъни, ти вдигаш и чуваш така познатия и желан глас. И вълшебният миг и вълшебната нощ се завръщат. Ти бързаш с надеждата, че този път всичко ще започне отначало, че този път ще е различно, този път магията ще продължи по-дълго. А когато дойде мигът да си тръгнеш, осъзнаваш, че и този път всичко ще се повтори, точно както преди това и преди това... Търпиш, търпиш, търпиш... Понасяш, понасяш, понасяш... Страдаш, страдаш, страдаш... и докога?

     Докато не дойде деня, в който не ти писне да правиш всичко за човека, когото обичаш, а той да не го вижда, разбира и оценява. Тогава казваш: "майната му" на всичко и всички. Започваш да живееш единствено за себе си. Живееш на ръба и ден за ден. Но въпреки един глас дълбоко в теб пита: "докога?". Докога ти няма да имаш свой пристан и докога ще бъдеш използван и лъган. А ти надигаш поредната чаша, пълна с алкохол, подтискаш този глас, който ненавиждаш и се опитваш да се удавиш в греха.