Имало едно време една страна България... Страна с вековна история, славно минало, мизерно настояще и неясно бъдеще. Така започват повечето приказки и може би очаквате да чуете подобна такава, нали? От онези обикновените, със щастливия край – с бляскави герои, с красиви хубави принцеси, със зли чудовища, от които всички бягат и се дистанцират, с далечни кралства, от които винаги рицарят се завръща при любимата си принцеса и т. н. – като всяка приказка. Но може би няма да е така, може би тази наша приказка няма да има щастлив край, може би няма да има и край, всичко е в ръцете на тези, които имат възможността да пишат, на тези, които сега държат в ръката си перото и създават или опорочават това, което някога други създадоха за тях – с разликата, че те сега пишат с безцветно и незримо за нашите очи мастило, а някога пишеха приказките като тази с кръв.

Нашата история започва точно като приказка, в пълния смисъл на думата, във време на битки, царства, герои, зло, което дебне от всякъде, желание за мъст, желание за слава, красиви принцеси и смели войни, дуели, двубой, красиви местности и бляскави палати, бедни скитници и бездуховни души. Велика нация се изправи пред света и водена от копията, обвити с конски опашки, покоряваше племе след племе, народ след народ, територия сред територия, култура след култура и победоносно настъпваше към Новия свят. Велики владетели напътстваха дедите ни към бляскави победи, вражи племена се опитваха да ни сломят, но така и не успяваха. Достигахме апогея си и също толкова бързо го унищожавахме, падахме под робство, но още по-бързо надигахме глава и трошахме тежките окови. Последва време на величие и ето че отново тъмни облаци надвиснаха над нашата страна. Тез, които трябваше да са герои, се разделиха и станаха неимоверно слаби. Завистта изпълни техните сърца и ето че България изчезна. И хубавата приказка с хубавия край сякаш секна. Започнаха да се разлистват страници на мъка и насилие, плач и стонове изпълваха нощите над Стара планина. Приказката се превръщаше в кошмар и сякаш това никога нямаше да свърши, сякаш буквите, писани с кръвта на нашите деди, сега се изпаряваха от страниците на историята и чезнеха сред пустота на безвремието. Но както всяка приказка, последва неочакван обрат.
Появиха се нови герои, светила в народния небосвод, които подеха битка за свобода, появи се и един стремеж към справедливост, стремеж, които бе потъпкан с гръм и мълнии, с планини от кости и реки от кръв, но този стремеж изгря от пепелта на своя Батак като феникс. Героите се превърнаха в мъченици, смъртта се превърна в прераждане и едно ново начало беше поставено пред нас.

А това ново начало предполагаше бляскаво развитие и апогей , стихийна сила на прераждането трябваше да обземе мало и голямо, за да бъдат поставени основите на нещо ново, което трябваше да извлече поуките от миналото и да ги претвори в бъдещето. Но, уви... последваха нови мъки, но тези мъки бяха наше дело – сами си сътворихме нещастие след нещастие, наслаждавайки се с извратена усмивка на изтънчения си мазохизъм. И наред със страданията се появяваха и новите Герои в бляскави одежди, но и те умираха и други се раждаха, но и те умираха...
И страниците на тази приказка се преповтаряха – едни герои се появяваха и бяха повалявани от свои, едни царе държава царския скиптър, други им го взимаха с нож, забоден в гърба. А страниците не спираха да се прелистват, но мастилото започваше да избледнява.
Заглавието на тази приказка започна да изчезва с всяка изминала страница. Много хора се подписаха в нея, много хора диктуваха на други автори какво да впишат на мекия папирус, но много хора не пожелаха да я погледнат дори. Днес историята ни застави да избираме – да пишем, да четем или да изгорим тази книга. Днес живеем във време на духовна пустота, което може да бъде претворено чрез прочита на тази приказка за България. В днешна България, където се развива действието на настоящата приказка май хората не умеят да четат, или ако умеят – не искат да го правят. Наслаждават се на чуждите продукции, бълващи цинизъм и евтина порнография. Прекланят се пред чужди скалъпени истории за героизъм, богатство и слава, а забравят, че някога тези чужди племена лижеха копитата на нашите коне. Днес за Българина всичко българско е чуждо, глупаво и старовремско, днес за Българина България е мащеха. Днес изпитваме желание да псуваме тази България и да я засипем с нелицеприятни епитети. Желаем да я напуснем, за да и покажем, че тя не ние нужна, за да я хване яд и за да я накараме да страда. Избираме тоалетните в Испания пред образованието в България, предпочитаме кухните в Канада пред училището в София, величаем Рамбо, а не помним Аспарух... Забравихме кои сме и приехме, че сме никои, плюхме върху Левски и целунахме Мадона, забравихме ли днес как копитата на нашите коне караха небето над Европа да трепери, а днес треперим пред взора на бившите ни роби. Чуваш ли, българино, бойните викове, чуваш ли, българино, тропота на българския конник, който днес язди от миналото, с надеждата да дойде в настоящето, за да се отрече от теб, за да се отрече от това, което той създаде, а ти омърси, виждаш ли сълзите по лицето на Апостола, чуваш ли стенанията на балканджи Йово, настръхваш ли пред ругатните на Ботевия колос... И да виждаш, и да чуваш, може би не те интересува – не си ги спомняш, поредните търгаши според теб са те. Днес ти имаш правото да обикаляш из света, какво като България си отива – ще намериш другаде земя за твоята покварна дейност.
Хайде взимай сака, автобусът тръгва вечерта, стискаш яростно билета, пребледнял от страх да не забравиш или пък, не дай си боже, да загубиш. Но тръгвай вече, за да не размислиш, недей да мислиш, там е по-добре – тоалетните в Испания не са толкова мръсни... е може би малко си казваш, но това е само като дойдат онези българите, те в България са такива, а пък ти си европеец!!! 

Тръгвай, за какво се чудиш, но внимавай, защото пътят към гарата минава през гетото, гетото, което ти построи със своята европейска толерантност, гетото, което символизира днешната приказка, която ти написа или по-скоро не пожела да напишеш. Тази приказка може и да има край, може и да няма, а може и да има ново начало – всичко е в нашите ръце, но тръгвай за чужбина, че българинът не заслужава твоето внимание, нали си станал вече европеец, пък ако решиш да се разпишеш в нашата приказка – моля те, пиши на кирилица, нека краят ни поне да бъде достоен и български.
А всички, които виждат в България единствено разписанието на излитащите самолети, можем да посъветваме да прочетат тази приказка – техните имена са вписани с малки букви също в нея, но дали ще можете да прочетете тази книга на децата си и дали те ще могат да я прочетат – нима ще знаят български...