„Странно са облечени тия двамата – забелязвам. – Обаче не изглеждат бедняци. И гейове май не са. И определено не страдат, нищо че се вайкат.”
Така си рекох и доближих до масата им да послушам.
Аз съм вятър. Те се ядосаха, че подухнах, но после забравиха за мен. Така най-обичам. Не само че не искам да ме виждат, това е и невъзможно; бих предпочел да не ме чуват, не желая дори да се досещат за съществуването ми. Тогава усещам най-пълноценно смисъла на собственото си предназначение – да разнасям мълвата като семена на познанието, да сея живота. И разбира се – да клюкарствам.
Очилатият каза:
– Много ме кефят тия парчета в съдебния съвет, ей! Направо ме гъзят! – Имаше жартиери на ръцете си, а косата му бе решена в зелено. Обаче не приличаше на клоун. Пък и нали цирковете почти навсякъде ги закриха, сега клоуните се преквалифицираха и станаха я политици, я началници на министерски кабинети. Я коскоджамити адвокати, сакън да ги не срещаш.
– Аналогично и мен! – съгласи се трътлестият до него. ...